— Глупости — възрази му Стантън. — Ти му каза да си ходи, като много добре знаеше каква ще е първата му реакция. Непременно да остане… Хайде, Келър, той няма толкова много пари, че да ги загуби.
— Наследил е доста добра сума.
— Значи го покани да играе с нас, след като си научил това?
— В интерес на истината той дойде при мен… Просто си кисел, защото хлапето гледа на теб като на минало свършено.
— Искаш да го използваш.
— Моето наистина правило номер едно в покера е: Стига да не мамиш в играта, можеш да правиш каквото искаш, за да манипулираш опонентите си — отвърна му Келър.
— Смяташ ли да споделиш това правило с Тони? — попита ехидно Стантън.
— Смятам да направя нещо по-добро — смятам да му направя една първокласна демонстрация. Нали иска да се научи да играе покер? Е, това ще бъде най-добрият урок, който някога ще получи.
— Значи мислиш, че като го разориш и му прибереш парите за училище, ще го направиш по-добър играч?
— Да, така мисля. Той и без това иска да напусне училище.
— Не е там работата. Проблемът е, че ти си професионалист, а той е момче.
— Той има претенциите, че е мъж. А едно от най-важните неща в живота на мъжа е, като те сритат по задника, да се поучиш от това.
— В обикновена игра, да. Но не и в такава, каквато предстои.
— Ти май имаш проблем, деденце? — ядосан, Келър се обърна рязко към събеседника си.
Стантън изви поглед и вдигна отбранително ръце:
— Прави каквото искаш. Това е твоята игра. Аз просто се опитвам да бъда гласът на съвестта.
— Ако човек играе по правилата, винаги има чиста съвест.
Откъм вратата долетя глас. Беше на Ласки.
— Те са тук.
Келър потупа Стантън по костеливото рамо:
— Хайде да отидем да спечелим малко пари.
Задната стая беше задимена още повече. Двамата новопристигнали бяха Елиът Ротщайн и Хари Пиймонт, бизнесмени от Ветровития град. Келър беше играл с тях няколко пъти преди, но не знаеше много за тях — и двамата мъже бяха споделили толкова за личния си живот, колкото лицата им за това какви карти държат. Възможно беше да са клечки в мафията, но можеха да са и директори на благотворителна организация за сираци. Всичко, което Келър знаеше за тях, беше, че са солидни играчи, плащат загубите си, без да се циганят и печелят, без да се надуват пред изгубилите.
И двамата бяха облечени в тъмни костюми и шити по поръчка бели ризи. Ротщайн имаше пръстен с розов диамант, а на врата на Пиймонт проблясваше масивна златна верига. И двамата носеха златни халки. Когато Тони пристигна, мъжете вече бяха свалили саката си, бяха седнали на масата и водеха неангажиращ разговор със Стантън и Ласки. Момчето седна на предишното си място, отвори капачето на нова чаша кафе и кимна към Ротщайн и Пиймонт.
Те се смръщиха и погледнаха към Келър:
— Кой е този? — измърмори подозрително Ротщайн.
— Всичко е наред.
— Ние си имаме правило да не играем с деца — обади се Пиймонт недоволно.
Тони се засмя и бутна глупавите си очила по-нагоре върху носа си.
— Вие, момчета, с вашите правила!
Той отвори един дебел плик и изсипа съдържанието му върху масата. Отброи дебела пачка и я пъхна обратно в джоба.
— Стотачка — каза той на Стантън, който хвърли мрачен поглед към Келър, но започна да отброява чипове за момчето.
Двамата нови играчи се спогледаха и мълчаливо решиха да направят ревизия на своите основни правила относно подрастващите в игрите на покер.
— Окей, играта е джакпот — обяви Кедър. — Минималният залог е петдесет, мизата е двайсет и пет.
На Пиймонт се падна да е дилър и играта започна.
През първия час ръцете се разпределяха почти по равно у всички, после Келър започна бавно да печели преднина. Тони държеше главата си над водата, втория по ред печелещ — но само защото, както изглеждаше, другите имаха лоши ръце: Момчето беше все още безнадежден случай, когато нещата опираха до това да пресметне шансовете при тегленето. При пет-шест от случаите той тегли само една карта и после пасува — което означаваше, че се опитва да направи стрейт27 или флъш, като шансовете да направи това бяха само 1 към 20. Той или трябваше да смени три карти, което би му дало добри шансове да направи по-добра ръка, или да отиде на голям блъф, след като е теглил една карта, при което той можеше на няколко пъти да спечели пота.
Доволен, че е разгадал техниката на момчето, Келър започна да губи нарочно, когато усещаше, че Тони има добри карти, с цел да поласкае самочувствието му. Скоро хлапето удвои парите си и имаше чипове за 200 000 пред него.