Тони взе три карти.
Окей, каза си Келър, да прегледаме статистиката. При вземането на три карти момчето сигнализира на другите, че е имал само една двойка. Така че за да бие фула на Келър, той трябва да има стрейт флош, четири от една боя или фул от попове или аса. Също като компютър, мозъкът на Келър пресметна различните вероятности това да се случи.
На основата на своите пресмятания за картите на Пиймонт и момчето, Келър заключи, че той вероятно има печелившата ръка на масата. Сега неговата цел беше да вдигне размера на пота.
Момчето отново побутна очилата си нагоре към основата на носа си и погледна към Пиймонт:
— Залагаш ли?
С тежка въздишка играчът от Чикаго избута напред купчинка чипове.
— Двайсет хиляди.
Келър беше участвал в едни от най-големите игри из страната — и като играч, и като наблюдател — и бе прекарал стотици часове, изучавайки начините, по които блъфират играчите. Дребните неща, които правят — жестове, погледи, кога се колебаят и кога играят, какво казват, кога се смеят. Сега, опирайки се на тези свои наблюдения, той започна да се държи така, че да накара другите двама да мислят, че има слаба ръка и смята да блъфира. Което означаваше, че започва да залага на едро.
След два кръга Пиймонт най-накрая се отказа — беше заложил 60 000 — и вероятно имаше скромна ръка. Но беше убеден, че Тони или Келър имат голяма ръка и нямаше намерение да хвърля повече пари на вятъра.
Отново дойде ред на Келър:
— Отговарям на твоите двайсет — каза той на Тони — и вдигам с още двайсет.
— Исусе! — възкликна шепнешком Стантън.
Келър му хвърли мрачен поглед и старецът замълча.
Тони въздъхна и отново погледна картите си, като че ли те можеха да му кажат какво да направи. Но те никога не казваха. Единствените отговори бяха в собственото сърце и в собствения ум.
Момчето имаше останали само петнайсет хиляди долара на масата. Той пъхна ръка в джоба си и извади плика. Кратко колебание. После измъкна и останалата част от парите. Преброи ги. Трийсет и осем хиляди. Още един миг колебание, докато гледаше към пачката банкноти.
Хайде, давай, молеше се мълчаливо Келър. Моля те…
— Чипове — каза накрая момчето с очи, вперени в Келър, който отвърна на погледа му отбранително и нервно — страхотен блъф.
Стантън също се колебаеше.
— Чипове — повтори момчето твърдо.
Старият мъж се подчини.
Тони пое дълбоко дъх и бутна чиповете на масата.
— Отговарям на твоите двайсет. И вдигам още десет.
Келър бутна напред купчинка от чипове за десет хиляди — малко драматично, както му се стори — и каза:
— Отговарям с десет. — Той поглед към онова, което му беше останало. — И давам още петнайсет — бутайки всички останали чипове в центъра на масата.
— Боже! — възкликна Пиймонт.
Дори сърдитият Ротщайн утихна, гледайки хипнотизиран огромния пот, който вече достигаше 450 000 долара.
За миг Келър почувства леко угризение. Той беше притиснал опонента си психологически, беше пресметнал вероятностите до последната възможна точка — накратко, беше направил всичко, което хлапакът не беше способен да направи. Но момчето претендираше да се отнасят с него като с мъж. Сам си го навлече.
— Залагам — каза Тони шепнешком, добавяйки почти всичките си чипове към пота.
Стантън извърна очи, сякаш избягвайки гледката на тежък пътен инцидент.
— Фул от дами — обяви Келър, сваляйки ги на масата.
— Гледай ти — прошепна Пиймонт.
Стантън въздъхна възмутено.
Тони свали картите си, откривайки фул хаус от три попа и двойка шестици.
— Май изглежда, че аз спечелих — каза той и спокойно придърпа чиповете към себе си.
— Олеле. Каква ръка… Радвам се, че излязох навреме.
Стантън се изсмя дрезгаво, а Ротщайн се обърна към Тони:
— Игра много добре.
— Просто късмет — вдигна рамене момчето.
Как, по дяволите, се случи това? Келър не можеше все още да разбере как е бил победен, трескаво премятайки през ума си всеки момент от играта. Разбира се, понякога, независимо как си пресмятал възможностите, съдбата те изиграва. И все пак той беше планирал всичко така перфектно.
— Май е време да си кажем лека нощ — обади се Пиймонт, подавайки останалите си чипове на Стантън, за да ги осребри и допълни иронично:
— Току-що дадох повечето от проклетите си пари на някакъв си тийнейджър. — После се обърна към Ротщайн: — От днес нататък ще се придържаме стриктно към онова правило за децата, а?