Застанал на релсите, загледан в изчезващия в мрака влак, Тони Стиглър се опитваше да не мисли за парите, които току-що беше спечелил, а после му бяха откраднали.
Почти половин милион.
Хартии и прах се въртяха във въздуха над линията, по която току-що беше минал влакът. Тони ги наблюдаваше разсеяно и си повтори нещо, което Келър му беше казал.
„Да знаеш всичко за играта — дори и жалките дреболии — е онова, което отличава мъжете от момчетата в покера.“
Но това изобщо не беше вярно, възрази му мислено Тони. Човек трябва да знае само едно нещо. Че без значение колко си добър, покерът винаги е игра на късмета.
И това е абсолютно сигурно.
Той се огледа наоколо, за да се увери, че е сам, после посегна към джоба си и извади капачето на чашата си за кафе. Махна фалшивото пластмасово дъно и изключи миниатюрно бутонче. После го пъхна внимателно в подплатения плик и отново го постави в джоба си. Приспособлението беше негово собствено изобретение. Миниатюрната камера в отвора за пиене на капачето заснемаше всички карти, когато Тони раздаваше, а миниатюрния процесор изпращаше информацията за вида и боята на картите към компютъра в колата на Тони. Всичко, което трябваше той да направи, беше да чукне капачето на определено място, за да каже на компютъра колко човека са в играта, и програмата, която сам бе създал, можеше да определи ръката на всеки. Тя определяше колко карти да тегли и дали да залага или да фолдва при всеки тур. После компютърът изпращаше инструкции към рамката на очилата му, които вибрираха според кода, и Тони съответно ги изпълняваше.
„Блъф за глупаци“ — беше нарекъл Тони програмата.
Перфектен план, перфектно изпълнен. Единственият му недостатък беше, че не предвиди проклетата полиция, която му открадна парите.
Тони погледна часовника си. Беше един часът. Нямаше защо да бърза да се прибира вкъщи, чичо му беше извън града на едно от неговите бизнес-пътувания. Какво да прави? — зачуди се момчето. Пицарията на Маркони беше все още отворена и той реши да намине натам и да види авера си, онзи, който му беше снесъл за играта на Келър. И да хапне сандвич с кола.
Зад гърба му се разнесоха скърцащи стъпки. Той се обърна и видя Лари Стантън да върви бавно по алеята, насочвайки се към автобусната спирка.
— Хей — викна му старецът, като го забеляза. — Лижеш рани ли? Или мислиш да скачаш? — той кимна към релсите.
Тони се изсмя кисело.
— Можеш ли да повярваш? Шибан късмет.
— А, полицейските акции са част от играта, ако играеш незаконно — каза Стантън. — Трябва да ги включиш в разходите.
— Половин милион като част от разходите? — възмутено възкликна Тони.
— Ужилването беше доста болезнено — кимна Стантън. — Но е по-добре от една година в дранголника.
— Предполагам.
Старецът се прозина.
— По-добре да се връщам вкъщи и да си събера багажа. Утре се връщам във Флорида. Кой би прекарал зимата в Елридж, ако не му се налага?
— Остана ли ти нещо? — попита Тони.
— Пари ли?… Малко — той се намръщи. — Много по-малко отколкото имах намерение да дам благодарение на теб и Келър.
— Почакай. — Момчето извади портфейла си и подаде на възрастния мъж сто долара.
— Не вземам подаяния.
— Да го наречем заем.
Стантън се поколеба за момент. После със смутен вид взе банкнотата и я прибра в джоба.
— Благодаря… По-добре да вървя. Автобусите скоро ще спрат. Е, беше ми приятно да играя с теб, синко. Имаш потенциал. Ще успееш.
Да, помисли си момчето, сигурен съм, че ще успея. Можещите, новаторите, младите… ние винаги ще побеждаваме хора като теб и Келър в крайна сметка. Така е устроен светът. Той се загледа след стареца, който бързаше, накуцвайки, надолу по пътя — стар и победен. Да ти се скъса сърцето, помисли си момчето. Застреляйте ме преди да съм станал като него.
Тони нахлупи шапката си, слезе от релсите и тръгна към колата си, като умът му вече се занимаваше с това къде да намери следващите си жертви.
Двайсет минути по-късно прашният общински автобус спря на спирката и Лари Стантън слезе.
Той тръгна надолу по улицата. Скоро стигна тъмна пресечка. Светофарът на кръстовището мигаше в жълто. Зави зад ъгъла и спря пред светлосиня краун виктория, на чийто багажник бе написано: Полиция.
А върху багажника бе облегнал мършавото си тяло детектив Джордж Фанели.
Ченгето се изправи и се приближи до Стантън. Другите двама полицаи, участвали в акцията малко преди това, стояха наблизо. И Фанели, и Стантън се огледаха наоколо и после си стиснаха ръцете. Детективът извади от джоба си плик и го подаде на Стантън.