Дорис вдигна телефона и позвъни в шерифството. Трябваше да натисне само едно копче — откакто се помнеха номерът беше настроен за бързо избиране.
Рон излезе на задната веранда и погледна навън.
Часовете след вечеря в прохладните пролетни вечери като тази бяха най-спокойните мигове на годината в Локъст Гроув. Предградието се намираше на утешителните петдесет километра от Ню Йорк Сити на северния бряг на Лонг Айлънд. Тук живееха някои наистина много заможни хора — новобогаташи, както и такива, които се обличаха от Рокфелер Сентър и Морган. Също така няколко известни артисти и директори на рекламни агенции, макар селото да бе основано от хора като семейство Ашбъри, които живееха удобно в къщите си за шестстотин хиляди долара, пътуваха с влак или с автомобилите си до работните си места в Лонг Айлънд, където заемаха ръководни длъжности в издателски или компютърни компании.
В тази априлска вечер кучешкият дрян вече беше цъфнал и ароматът на градинска тор и трева, подрязана за първи път през годината, изпълваше влажния въздух. И в същата тази вечер зловещият силует на младия Харли Ебърс отново беше приведен в храстите през улицата срещу къщата на Рон Ашбъри и се взираше в прозореца на стаята на шестнадесетгодишната Гуен.
О, мили Боже, помисли си отчаяно Рон. Не отново! Това не може да започне отново…
Дорис подаде слушалката на съпруга си и той помоли да разговаря с шериф Ханлън. Докато изчакваше да го свържат, Рон вдъхна застоялия метален мирис на облицовката на верандата, където бе опрял глава. Погледна през двора, на около тридесет метра, към храста, който се бе превърнал във фикс идея на мечтите му и съсредоточие на кошмарите му.
Беше хвойнов храст, дълъг около два и висок един метър, който красеше малкия обществен парк. Именно зад този омайващ храст двадесет и една годишният Харли Ебърс беше прекарал голяма част от последните осем месеца в чудатата си приведена поза, дебнейки Гуен.
— Как се е измъкнал? — зачуди се Дорис.
— Не виждам каква полза има — каза Гуен от кухнята, а в гласа ѝ се прокрадна паника — да викаме полиция. Ще избяга преди да стигнат дотук. Винаги е така.
— Слизай долу — извика Рон. — Той не трябва да те вижда.
Стройното русо момиче с лице красиво като ладроски порцелан се отдръпна назад.
— Страх ме е.
Дорис, висока, мускулеста жена, излъчваща увереността на нахъсана спортистка, каквато бе на двайсет години, обви с ръка раменете на дъщеря си.
— Не се тревожи, скъпа — каза тя. — Двамата с баща ти сме тук. Той няма да те нарани. Чуваш ли ме?
Момичето кимна колебливо и изчезна надолу по стълбите.
Рон Ашбъри не откъсваше леден поглед от фигурата до храста.
Жестока ирония бе, че тази трагедия сполетя точно Гуен.
Консервативен по природа, Рон винаги се бе ужасявал от безотговорността на семействата в града, до който пътуваше всеки ден. Бащи, напуснали децата си, пристрастени към наркотици майки, оръжия и банди, малки момичета, които започват да проституират… Той се закле, че никога нищо лошо няма да се случи на неговото малко момиченце. Планът му беше прост: ще закриля Гуен, ще я възпита както трябва, ще я научи на истински морални ценности, семейни ценности, за които, слава Богу, хората отново бяха започнали да говорят. Ще я държи близо до дома, ще настоява да получава добри оценки, да се занимава със спорт, музика и да усвои социални умения.
След това, когато навърши осемнайсет, ще ѝ даде свобода. Тогава тя ще бъде достатъчно голяма, за да взема правилни решения — за момчета, кариера, пари. Щеше да отиде в престижен колеж и след това да се върне на Северния бряг, за да се омъжи и да започне кариерата си. Отглеждането на дете беше сериозна, тежка работа. Но Рон виждаше резултатите от усилията си. Гуен беше изкарала деветдесет и девет процента на гимназиалните изпити ПСАТ. Тя никога не противоречеше на възрастните; треньорите ѝ отбелязваха, че е една от най-добрите спортистки, с които са работили; никога не беше опитвала цигари или алкохол и изобщо не възропта, когато Рон ѝ каза, че няма да получи шофьорска книжка, докато не навърши осемнайсет. Тя разбираше колко много я обича баща ѝ и защо той не иска да я пусне да отиде в Манхатън с приятелките ѝ или да прекара почивните дни на файър Айлънд без по-възрастен придружител.
И затова на Рон му се струваше абсолютно несправедливо, че Харли Ебърс избра да преследва точно неговата дъщеря.
Всичко беше започнало миналата есен. Една вечер, през цялото време, докато се хранеха Гуен беше изключително мълчалива. Когато Рон я помоли да отиде да вземе книга от библиотеката му, за да почете на глас, Гуен изобщо не помръдна от прозореца на кухнята, втренчила поглед навън.