— Гуен, чуваш ли какво ти говоря? Помолих те да ми донесеш книга.
Тя се обърна и шокиран, той видя, че дъщеря му плаче.
— Скъпа, съжалявам — каза Рон автоматично и пристъпи към нея, за да я прегърне. Знаеше какъв е проблемът. Преди няколко дни тя беше попитала дали може да отиде на екскурзия до Вашингтон заедно с двама учители и шест момичета и момчета от класа по обществени науки. Рон обмисляше да я пусне. Но след като проучи групата и откри, че две от момичетата имаха проблеми с дисциплината — били забелязани да пият алкохол в парк близо до училището миналото лято, той съобщи на Гуен, че не може да отиде и тя изглеждаше разочарована. През онази вечер Рон сметна, че точно това я бе разтревожило.
— Иска ми се да можех да те пусна — каза той.
— О, не, татко, не е заради глупавата екскурзия. Това не ме интересува. Има нещо друго…
Ридаейки, тя се отпусна в прегръдките му. Беше изпълнен с непреодолима бащинска обич и непоносимо страдание от нейната мъка.
— Какво има, скъпа? Кажи ми. Можеш да ми кажеш всичко.
Тя хвърли поглед през прозореца.
Проследявайки нейния поглед, той видя в парка от другата страна на улицата фигура, приведена в храстите.
— О, татко, той ме следи!
Ужасѐн, Рон я отведе във всекидневната, като се провикна:
— Дорис, събираме се за семеен съвет. Ела тук! Веднага! — Той подкани с ръка жена си да дойде в стаята и след това седна до Гуен. — Какво има, миличка? Кажи ни.
Рон предпочиташе Дорис да взема Гуен от училище. Но понякога, когато жена му беше заета, позволяваше на Гуен да се прибира пеша до вкъщи. В Локъст Гроув нямаше лоши съседи, със сигурност не и по спретнатия и изрядно поддържан път до гимназията — най-големите опасности обикновено бяха от естетическо естество — някоя евтина паянтова къща или ято пластмасови фламинга, стада гипсови сърнички…
Или поне така смяташе Рон.
През онази есенна нощ Гуен, седнала с ръце в скута и заковала поглед в пода, примирено обясни:
— Днес се прибирах пеша към къщи. И тогава се появи онзи тип.
Сърцето на Рон се смрази, ръцете му се разтрепериха и той почувства как яростта започва да се надига в него.
— Кажи ни — каза Дорис. — Какво се случи?
— Нищо не се случи. Не точно. Той просто ме заговори. Както си вървеше. „Толкова си хубава. Обзалагам се, че си умна. Къде живееш?“
— Познаваше ли те?
— Не мисля. Цялото му поведение беше странно. Все едно, че беше бавноразвиващ се, нали се сещате. Говореше неща, които нямат смисъл. Казах му, че вие не ми позволявате да говоря с непознати и изтичах у дома.
— О, горкичката! — Майка ѝ я прегърна.
— Не мисля, че ме проследи. Но… — Тя прехапа устни. — Но това е той.
Рон се затича към храста, където беше видял младежа.
А той беше заел странна поза. Напомни на Рон за онези зелени пластмасови войничета, които си купуваше, когато беше дете — коленичил войник, прицелващ се с пушката си.
Момчето видя, че Рон се приближава и избяга.
В шерифството знаеха всичко за момчето. Родителите на Харли се били преместили в Локъст Гроув преди няколко месеца. На практика били прогонени от Риджфорд, Кънектикът, защото синът им си бил нарочил една блондинка, горе-долу на годините на Гуен и започнал да я следи. Момчето било на средно умствено ниво, но страдал от психично разстройство като по-малък. Полицията не била в състояние да го спре, защото бил наранил само един човек за всичките месеци дебнене — братът на момичето го бил нападнал. Харли едва не пребил момчето до смърт, но всички обвинения били оттеглени на основание за самозащита.
След тази история семейство Ебърс прекосили щата с надеждата да започнат на чисто.
Но единствената промяна беше, че Харли си бе намерил нова жертва: Гуен.
Момчето беше изпаднало в маниакалното си бдение: втренчен в класната стая на Гуен в училище и коленичил край хвойновия храст, не отлепвайки очи от спалнята на момичето.
Рон се опита да издейства ограничителна заповед, но без наличието на незаконно поведение от страна на Харли магистратите не можеха да издадат такава.
Накрая, след като Харли беше прекарал на пост край хвойновия храст шест поредни нощи, Рон връхлетя в щатското психиатрично отделение и настоя да бъдат взети някакви мерки. От отделението помолиха родителите на момчето да го изпратят в болница за специални грижи за шест месеца. Общината щяла да плати деветдесет процента от разноските. Семейство Ебърс се съгласиха и с принудителна заповед за хоспитализиране момчето беше отведено в Гардън Сити.