Но сега отново беше тук, коленичил като войник край позорно известния хвойнов храст, само седмица след като линейката го бе докарала.
Най-накрая шериф Ханлън вдигна телефона.
— Рон, щях да ти се обадя.
— Знаел си за него? — изкрещя Рон. — Защо, по дяволите, не ни каза? Той е там в момента.
— Аз самият току-що разбрах. Момчето разговаряло с някакъв психиатър в болницата. Очевидно е отговаряло както трябва и са решили да го пуснат. При продължително задържане с рискована заповед като тази, има опасност общината да бъде подведена под съдебна отговорност.
— А кой ще поеме съдебна отговорност за дъщеря ми? — процеди Рон.
— След няколко седмици ще има разпит на свидетели, но не могат да го държат в болницата до тогава. Вероятно и след разпита също, като се има предвид начинът, по който се развива.
Тази вечер, когато мъглата се разстла над Локъст Гроув, тази красива пролетна нощ, в която щурците цвърчаха като несмазани зъбчати колелца, Харли Ебърс беше замръзнал в прословутата си поза, а тъмните му очи търсеха едно нежно младо момиче, чийто баща точно в този момент вземаше решение, че това повече не може да продължава.
— Виж, Рон — каза шерифът със съчувствие, — зная, че е тежко. Но…
Рон блъсна слушалката върху вилката, като едва не откърти телефона от стената.
— Скъпи — започна Дорис.
Той не ѝ обърна внимание, но щом се отправи към вратата, тя го хвана за ръката. Беше силна жена. Но Рон беше още по-силен и рязко се дръпна. Блъсна остъклената врата и тръгна през покритата с роса ливада към парка.
За негова изненада и удоволствие Харли не побягна, а се изправи от приведената си поза и скръсти ръце, чакайки Рон да се приближи.
Рон беше атлетичен. Играеше тенис и голф и плуваше като делфин. Сто дължини на ден, когато градският басейн беше отворен. Беше малко по-нисък от Харли, но когато се взря в издадените вежди на момчето и смущаващо хлътналите му очи, разбра в душата си, че е способен да убие младежа. С голи ръце дори, ако се наложеше.
И най-дребният повод щеше да е достатъчен, за да го направи.
— Татко, недей! — изпищя Гуен от верандата. Гласът ѝ прозвуча като висок тон от цигулка, отеквайки през мъглата. — Не се излагай на опасност. Не си заслужава!
Рон се обърна и изсъска на дъщеря си:
— Влизай обратно вътре!
Харли махаше към къщата:
— Гуени, Гуени, Гуени… — Лицето му беше разтегнато в ужасяваща усмивка.
Лампите в съседските къщи светнаха, по прозорците и вратите се появиха лица.
Идеално, помисли си Рон. Само да направи и най-малкия жест към мен и ще го убия. Един куп свидетели ще ме подкрепят.
Той спря на две крачки от Харли, от чието лице усмивката вече бе изчезнала.
— Аз скочих. Те не можаха да убодат, нали? Да убодат, да убодат, не можаха да убодат. Затова… Аз… Скочих.
— Я ме слушай — измърмори Рон, свил юмруци до тялото си. — Много си близо. Разбираш ли какво ти говоря? Не ми пука дали ще ме арестуват, не ми пука дали ще ме осъдят. Ако не я оставиш на мира, ще те убия. Ясно ли е?
— Аз обичам моята Гуени, аз я обичам, обичам я, обичамя, обичамя, бичамя, бичамябичамябичамя. Тя ме обича, аз я обичам тя ме обича аз обичам тя обича аз обичам тя обича тя обича тяобича тябичатяобичатяобичааааааа…
— Хайде. Замахни срещу мен. Хайде. Пъзльо! Нямаш мозък, за да схванеш като голям човек, нали? Повръща ми се от теб.
Харли отпусна ръце. Добре, започва се…
Сърцето на Рон се сви и в ушите му се заблъска цял океан. Усети как ледената тръпка на адреналина прониза тялото му като ток.
Момчето се обърна и побягна.
Кучи син…
— Върни се тук!
Той препускаше надолу по улицата с дългите си като пергели крака, потъвайки в мъгливия здрач, а Рон го следваше.
В продължение на няколко пресечки.
Атлетичен, да, но едно четиридесет и три годишно тяло не притежава издръжливостта на някой, който е на половината от неговите години, така че след половин километър момчето дръпна напред и изчезна.
Останал без дъх, с рамо, болезнено схванато от бягането, Рон се дотътри до къщата си и се качи в лексуса си. Задъхвайки се, той изкрещя:
— Дорис! С Гуен да не сте мръднали оттук, заключете вратите! Отивам да го намеря.
Жена му възрази, но той не ѝ обърна внимание и отпраши от алеята пред къщата.
Половин час по-късно, след като бе претърсил целия квартал без да намери никаква следа от момчето, той се върна у дома.
И намери дъщеря си обляна в сълзи.
Дорис и Гуен седяха във всекидневната. Щорите бяха спуснати, завесите дръпнати. Дорис държеше дълъг кухненски нож в силните си пръсти.