— Какво? — попита настоятелно Рон. — Какво става?
— Кажи на баща си — каза Дорис.
— О, татко, съжалявам. Мислех си, че така ще е най-добре.
— Какво? — Рон пристъпи напред, отпусна се на кушетката и сграбчи дъщеря си за раменете. — Кажи ми! — извика той.
— Той се върна — каза Гуен. — Беше до храста. И аз излязох да говоря с него.
— Какво си направила? Да не си луда? — кресна Рон, като се тресеше от ярост и страх при мисълта какво може да се е случило.
— Не можах да я спра. Опитах се, но… — каза Дорис.
— Страхувах се за теб. Страхувах се, че може да те нарани. Помислих си, че може да съм мила с него и да го помоля просто да си върви.
Въпреки ужаса, прилив на гордост от нейния кураж бликна в душата на Рон Ашбъри.
— Какво се случи? — попита той.
— О, татко, беше ужасно.
Чувството на гордост избледня и той се облегна назад, втренчил очи в бялото лице на дъщеря си.
— Докосна ли те? — прошепна Рон.
— Не… все още не.
— Какво имаш предвид с „все още“? — изръмжа Рон.
— Той каза… — С разплакано лице тя премести поглед от яростните очи на баща си към решителните очи на майка си. — Той каза, че при следващото пълнолуние, когато жените стават в определено състояние, заради тяхното, нали знаеш, месечното неразположение… При следващото пълнолуние… той ще ме намери, където и да съм… — Лицето ѝ пламна от срам. Тя преглътна. — Не мога да го изрека. Не мога да ти кажа какво каза, че ще направи.
— Господи!
— Толкова се уплаших, че избягах обратно вкъщи.
Дорис, обърнала лицето си с характерната ѝ силна челюст към прозореца, добави:
— И той продължи да стои там, втренчил очи в нас и сякаш пееше с онзи негов извратен глас. Веднага заключихме вратите. — Тя кимна към ножа, като го постави върху масата. — Взех го от кухнята, за всеки случай.
Тя ме обича, аз я обичам тя ме обича аз обичам тя обича аз обичам тя обича тя обича…
Жена му продължи:
— След това ти се върна и когато той видя фаровете на колата, избяга. Като че ли се отправи към тяхната къща.
Рон грабна телефона и натисна копчето за бързо избиране.
— Рон Ашбъри е — каза той на полицейската диспечерна.
— Да, сър, пак ли онова момче? — попита тя.
— Ханлън! Веднага!
Последва пауза.
— Изчакайте, ако обичате.
Шерифът вдигна от другата страна.
— Рон, какво, по дяволите, става тази вечер? Получих четири обаждания от съседите ти за това нещо — крясъци, хора тичали насам-натам.
Рон му обясни за заплахите.
— Все още са само думи, Рон.
— Мътните го взели, не ми пука за закона! Казал е, че на следващото пълнолуние ще изнасили момиченцето ми. Какво, по дяволите, искате, хора?
— Кога е следващото пълнолуние?
— Не знам, откъде да знам?
— Задръж за секунда. Имам календар… Ето. Другата седмица е. Ще изпратим някой да дежури край къщата ви през целия ден. Ако предприеме нещо, ще го пипнем.
— За какво? Навлизане в частна собственост? И ще бъде навън… след колко… седмица?
— Съжалявам, Рон. Такъв е законът.
— Знаеш ли какво можете да направите вие и вашият закон? Да вървите по дяволите!
— Рон, казах ти и преди — ако поемеш нещата в свои ръце, сериозно ще загазиш. А сега ти казвам лека нощ.
Рон отново блъсна силно телефонната слушалка върху вилката и този път тя отхвръкна от поставката на стената.
После изкрещя на Дорис:
— Стой тук. Не отключвай вратите.
— Рон, какво си намислил?
— Татко, недей…
Вратата се затръшна толкова силно, че едно стъкло се счупи, а линиите на пукнатината образуваха съвършена паяжина.
Рон паркира на ливадата, като едва не се блъсна в едно ръждясало камаро и едно комби, жълтозеленикаво, с изключение на предната броня, покрита с грунд в матовия кафяв цвят на засъхнала кръв.
Блъскайки по грапавата врата, той изкрещя:
— Искам да го видя. Отваряйте!
Най-сетне вратата се отвори и Рон влезе вътре. Къщата беше малка и в нея цареше пълен безпорядък. Храна, мръсни пластмасови чинии, кутии от бира, купчини дрехи, списания, вестници и навсякъде се стелеше острата миризма на животинска урина.
Той се промъкна край дребничката закръглена двойка, и двамата облечени с дънки и тениски. Наближаваха четиридесетте.
— Господин Ашбъри — неловко каза мъжът, гледайки към жена си.
— Тук ли е синът ви?
— Не знаем. Чуйте, сър, нямаме нищо общо с излизането му от онази болница. Изцяло поддържахме той да остане там, както мисля, че знаете.