В яростта си Рон разкъса снимката, на която Гуен се беше навела. След това и другите. Надроби ги със силните си пръсти.
— Моля ви, не го правете! Не, не! — извика майка му.
— Наистина недейте, господине!
— Харли ще побеснее. Не мога да издържам, когато е вбесен.
Рон се изправи на крака, запрати чашата към един нацистки флаг, където тя се разби на парченца, промъкна се край разтрепераната двойка, блъсна предната врата и закрачи по улицата.
— Къде си? — извика той. — Къде? Кучи син!
Спокойният здрач в Локъст Гроув беше прелял в спокойна нощ. Рон не видя нищо освен бледи светлини от околните къщи, не чу нищо освен собствения си глас, приглушен от мъглата, който отекваше обратно от десетки далечни места.
Рон скочи в колата си и пое, оставяйки дълги черни, подобни на червеи бразди от ударите на спирачките, когато се блъскаше в кофите за боклук, наредени край улицата.
Три часа по-късно той се прибра у дома.
Ярките предохранителни лампи бяха включени, една от тях беше насочена точно срещу хвойновия храст.
— Къде беше досега? — настоятелно попита Дорис. — Звънях на всеки, за когото се сетих, мъчейки се да те открия.
— Карах наоколо, търсех го. Наред ли е всичко? — попита той.
— Стори ми се, че чух някой да тършува в работилницата преди около час.
— И?
— Обадих се на полицията и те дойдоха. Нищо не откриха. Може да е бил някой енот. Прозорецът беше отворен. Но вратата беше заключена.
— Гуен?
— Тя е горе и спи. Намери ли го?
— Не, никаква следа. Поне се надявам, че го изплаших до смърт, така че няколко дни ще ни остави на мира. — Той се огледа наоколо. — Хайде да се уверим, че навсякъде е заключено.
Рон отиде до предната врата и щом я отвори, отстъпи назад стъписан при вида на масивен тъмен силует, изпълващ входа. Задъхвайки се, той инстинктивно отдръпна юмрука си.
— Стой, приятелче, кротко. — Шериф Ханлън пристъпи напред в осветения коридор.
Рон затвори облекчено очи.
— Изплаши ме.
— Същото мога да кажа ѝ аз. Може ли да вляза?
— Да, да, разбира се — процеди Рон.
Шерифът влезе, кимвайки на Дорис, която го въведе във всекидневната. Той отказа предложеното му кафе.
Двамата, съпруг и съпруга, впериха очи в шерифа, едър мъж с жълтеникавокафява униформа. Той седна на кушетката и каза простичко:
— Харли Ебърс беше открит мъртъв преди около половин час. Бил е блъснат от влак на жп линията.
Дорис ахна. Шерифът кимна мрачно. Рон дори не се опита да скрие усмивката от лицето си.
— Слава на Господ, от когото произтичат всички блага.
Лицето на шерифа остана безизразно. Той погледна в бележника си.
— Къде беше през последните три часа, Рон? След като си тръгна от къщата на Ебърс?
— Бил си там? — попита Дорис.
Рон сключи пръсти, след това реши, че така изглежда гузен и ги разплете.
— Карах наоколо — отговори той. — Търсех Харли. Все някой трябваше да го направи. Като се има предвид, че вие не се заехте с това.
— И си го намерил — каза шерифът.
— Не, не го намерих.
— Да, сър. Е, някой със сигурност го е намерил. Рон, имаме сведения, че си заплашвал момчето тази вечер. Семейство Кларк и семейство Филипс са чули крясъци и са погледнали навън да видят какво става. Чули са те да казваш, че не ти пука дали ще те хванат, дори дали ще те осъдят, но искаш да го убиеш. И след това си тръгнал да го преследваш по Мейпъл.
— Ами, аз…
— След това получихме сведения, че си предизвикал безредици в дома на Ебърс и си избягал. — Той зачете от бележника си. — „В много превъзбудено душевно състояние“.
— Превъзбудено душевно състояние. Разбира се, че бях превъзбуден. Имаше част от бельото на дъщеря ми върху онзи проклет олтар в килера му.
Дорис закри устата си с ръка.
— И открих няколко нейни снимки, които ѝ е направил по пътя за вкъщи от училище.
— И какво стана след това?
— Подкарах наоколо, като го търсех. Не го открих. Прибрах се вкъщи. Виж какво, шерифе, казах, че ще го убия. Така е. Признавам си го. И ако е бягал от мен и е бил блъснат, пресичайки линията, съжалявам. Ако това е, не знам как да се изразя, убийство по непредпазливост или нещо подобно, тогава арестувайте ме за това.