По широкото лице на шерифа пробяга бегла усмивка.
— Убийство по непредпазливост. Я да те попитам, да не си чел някъде за това? Или го чу по съдебния канал?
— Какво искаш да кажеш?
— Само че прозвуча като заучена реплика. Като че ли преди това си го обмислял. Някак много бързо го изстреля.
— Виж, не ме обвинявай, ако го е блъснал влак. На какво, по дяволите, се усмихваш?
— Смея се на това, че те бива. Мисля, че си наясно, че момчето е било мъртво, преди да мине влакът.
Дорис се намръщи. Главата ѝ механично се завъртя към съпруга ѝ.
Шерифът продължи:
— Някой му е смазал черепа с тъп предмет — това е била причината за смъртта — и го е завлякъл на няколко метра до жп линията. Оставил го е на релсите. Убиецът се е надявал, че като го блъсне влак, това ще прикрие уликите от ударите. Но колелото на влака е засегнало само врата му. Главата е била напълно непокътната, така че съдебният лекар беше напълно сигурен за причината за смъртта.
— Ами добре — каза Рон.
— Притежаваш ли стик за голф модел четиридесет и седем на „Арнълд Палмър“?
Последва дълга пауза.
— Не знам.
— Играеш ли голф?
— Да.
— Имаш ли собствени стикове?
— Цял живот си купувам стикове за голф.
— Питам, защото това е било оръжието на убийството. Струва ми се, че си го пребил до смърт, оставил си го на релсите и си хвърлил стика в езерото Хамънд. Само дето не си уцелил и той се е озовал в блатото край езерото, щръкнал право нагоре. На полицаите им бяха необходими само пет минути, за да го намерят.
Дорис се обърна към шерифа:
— Не, не е бил той! Някой проникна в работилницата ни тази вечер и вероятно е откраднал стика. Рон държи много от старите си стикове там. Някой трябва да е откраднал един от тях. Мога да го докажа — обадих ви се за това.
— Знам, госпожо Ашбъри. Но казахте, че нищо не липсвало.
— Не проверих стиковете. Не се сетих.
Рон преглътна.
— Мислиш, че съм толкова глупав да убия онова момче, след като се обадих на полицията и след като го заплаших пред свидетели?
— Хората правят глупави неща, когато са разстроени — каза шерифът. — И понякога правят някои доста умни неща, когато се преструват, че са разстроени.
— О, хайде де, шерифе. Мислиш ли, че щях да го направя със собствения си стик за голф?
— Който си възнамерявал да запратиш на дъното на езеро под два метра вода и кал. Между другото, независимо дали е твой или не, стикът е покрит с твоите отпечатъци.
— Как сте взели отпечатъците ми?
— От дома на семейство Ебърс. От вратата на килера на момчето и от някаква чаша за кафе, която си счупил. Сега, Рон, искам да ти задам още няколко въпроса.
Той погледна през прозореца на кухнята. Погледът му случайно се спря върху хвойновия храст.
— Не мисля, че искам да казвам каквото и да било повече — каза той.
— Това е твое право.
— И искам да се срещна с адвокат.
— Това също е твое право, сър. Ако обичаш, протегни си ръцете. Ще ти сложим тези белезници и ще те поразходим малко с колата.
От мига, в който Рон Ашбъри влезе в мъжкия поправителен дом в Монтаук, той стана герой, затова че беше направил такава огромна жертва, за да спаси малкото си момиченце.
И в деня, в който Гуен даде онова интервю за Канал 19, цялото крило на сградата беше в залата с телевизора и гледаше. Рон седеше мрачно на последния ред и слушаше разговора ѝ с водещата.
„Имаше един долен тип, който беше откраднал бельото ми и ме беше снимал, докато се прибирам вкъщи от училище и по бански. Искам да кажа, че беше като истински маниак… а полицията не предприе нищо. Баща ми беше този, който ме спаси. Аз съм, как да кажа, безкрайно горда с него.“
Рон Ашбъри изслуша думите ѝ и си помисли същото, което си беше мислил хиляди пъти от онази априлска нощ насетне: радвам се, че се гордееш с мен, миличка. Само че… не го направих аз. Аз не убих Харли Ебърс.
Точно след като го бяха арестували, адвокатът от защитата беше предположил, че убиецът може би е била Дорис, макар Рон да знаеше, че тя не би допуснала той да поеме вината. Освен това приятели и съседи потвърдиха, че тя е говорила по телефона с тях по времето на смъртта на момчето и ги е питала дали знаят къде е Рон. Разпечатките от телефоните също доказаха това.
След това идваше ред на бащата на Харли. Рон си спомни какво му беше казал мъжът по-рано през онази вечер. Но криволиченето на Рон по улицата беше предизвикало такава суматоха в квартала на семейство Ебърс, че неколцина любопитни съседи бяха следили под око къщата през остатъка от вечерта и свидетелстваха, че нито съпругът, нито съпругата са напускали жилището си през цялата нощ.