Той така и не чу края на интервюто, онази част, в която репортерът попита Гуен какво възнамерява да прави оттук нататък. Тя отвърна с момичешки кикот, че заминава за седмица във Вашингтон с учителя си и няколко съученици на екскурзия, която очаквала с нетърпение месеци наред. Дали отивала с приятеля си, попита репортерът. Нямала такъв, привидно срамежливо бе казало момичето. Все още не. Но определено си търсела.
След това репортерът попита какви са плановете ѝ, след като завърши гимназия. Дали ще отиде в колеж?
Не, Гуен не вярвала, че колежът е за нея. Искала да прави нещо забавно, нещо, свързано с пътувания. Мислела си да се пробва в някой спорт. Голф най-вероятно. През последните няколко години баща ѝ бил прекарал безброй часове, карайки я да упражнява ударите си.
— Винаги е казвал, че трябва да науча някой свестен спорт — обясни тя. — Доста изискваше от мен. Но едно ще ви кажа — имам страхотен удар.
— Знам, че ти е било тежко, но със сигурност изпитваш облекчение, че онова чудовище е изчезнало от живота ти — каза репортерът.
Гуен внезапно се изсмя по един особен начин, обърна се към камерите и каза:
— Нямате си ни най-малка представа.
Лоша по рождение
Думите на приспивната песен непрестанно звучаха в главата ѝ, натрапчиви като потропването на орегонския дъжд по покрива и прозореца.
Песента, която беше пяла на Бет Ан, когато момиченцето беше три-четири годишно, се беше загнездила в главата ѝ и не преставаше да звучи отново и отново. Двадесет и пет години бяха минали от онази вечер, когато двете, майка и дъщеря, седяха в кухнята на дома им в покрайнините на Детройт. Лиз Полимъс, тогава млада майка и съпруга, която все се стараеше да икономисва и работеше от сутрин до мрак, за да припечели някой и друг долар повече, се бе привела над масата.
Пееше на дъщеря си, седнала срещу нея, омаяна от сръчните майчини ръце.
Лиз усети спазъм в дясната си ръка — онази, която така и не успя да заздравее както трябва — и си даде сметка, че все още здраво стиска слушалката на телефона. Току-що беше научила новината. Нейната дъщеря пътуваше към къщата ѝ.
Дъщерята, с която повече от три години не беше разменила и едничка дума.
Лиз най-сетне остави слушалката и почувства пареща болка от притока на кръв в ръката си. Седна на кушетката с бродирана тапицерия — кушетка, която семейството имаше открай време — и започна да разтрива изтръпналата си ръка. Чувстваше се замаяна, объркана, сякаш не беше сигурна дали обаждането по телефона беше истинско или смътна сцена от някакъв сън.
Но не беше потънала в кротък сън. Не, Бет Ан пътуваше насам и след половин час щеше да почука на вратата на Лиз.
Навън дъждът продължаваше да вали все така равномерно и да се сипе върху боровете в двора на Лиз. Живееше в тази къщи от почти година — малък парцел на километри от най-близкото предградие. Повечето хора щяха да си помислят, че къщата е твърде малка и доста отдалечена. Но за Лиз тя беше оазис. Стройната слабичка вдовица беше непрестанно заета и не ѝ оставаше много време за домакинстване. Можеше бързо да почисти къщата и отново да се залови за работа. И макар че трудно би могла да се нарече отшелница, тя бе доволна от неголемия пояс, обрасъл с гора, който я отделяше от съседите ѝ. Освен това миниатюрната къща предлагаше достатъчно добро оправдание, ако някой от приятелите ѝ проявеше желание „да се нанесе“ при нея. Жената просто поглеждаше към единствената спалня и обясняваше, че двама души биха полудели в толкова тясно пространство — след смъртта на съпруга си беше решила нито да се омъжва повторно, нито да живее с някой мъж на семейни начала.
В този миг се замисли за Джим. Дъщеря им беше напуснала родния дом и беше прекъснала всякакви връзки със семейството още преди той да почине. Болеше я, че момичето дори не се обади след смъртта му, да не говорим, че не дойде и за погребението. Обзе я гняв при мисълта за тази проява на коравосърдечие от страна на дъщеря ѝ, но тя го потисна, като си напомни, че каквато и да беше целта на младата жена тази вечер, едва ли щеше да има време да изрови от паметта си дори частица от болезнените спомени, които лежаха между майка и дъщеря като останки от катастрофирал самолет.