Погледна към часовника. Сепна се, когато видя, че от обаждането бяха изминали вече десетина минути.
Обзета от безпокойство, тя влезе в стаята за шиене. Най-голямото помещение в къщата, тя беше украсена с ръчно изработени от нея и от майка ѝ дантели и дузини големи макари — някои останали още от петдесетте и шестдесетте години. Всеки оттенък от божията палитра пъстрееше в тези конци. Имаше и кутии, пълни с кройки от Вог и Батърик. Най-голямата забележителност на интериора беше старата електрическа машина „Сингер“. Тя не можеше да прави сложни тегели като новите машини, нямаше лампички, индикатори или бутони. Машината беше четиридесетгодишно емайлирано в черно работно добиче — също като онази, която беше използвала майка ѝ.
Лиз беше започнала да шие още дванайсетгодишна и в трудни времена това нейно умение я беше издържало. Тя обичаше всяка част на процеса: купуването на плата — да чува тупкането на топовете плат, които продавачката разгръщаше, докато отмери необходимата дължина (Лиз можеше да каже на жените с точност почти до сантиметър кога да спрат), да захваща с топлийки шумолящата полупрозрачна хартия към плата, да реже с големите назъбени ножици края на плата, да приготвя машината, да навива бобината, да вдява иглата… Имаше нещо толкова успокояващо в шиенето — да се съберат всички тези материали — памук от земята, вълна от животните — и от тях да се създаде нещо съвсем ново.
Най-лошият резултат от раняването ѝ преди няколко години беше обездвижването на дясната ѝ ръка, което ѝ попречи да се доближи до машината в продължение на цели три непоносими месеца.
Шиенето беше като терапия за Лиз, да, но то беше и нещо повече, то беше част от нейната професия и именно то ѝ помогна да се превърне в заможна жена — рафтовете около нея бяха пълни с дизайнерски дрехи, които очакваха умелите ѝ ръце.
Вдигна очи към часовника. Петнайсет минути. Поредният пристъп на паника, който я остави без дъх.
Представи си толкова ясно онзи ден преди двадесет и пет години — Бет Ан в бархетната си пижама, седнала на паянтовата кухненска маса, вперила възхитен поглед в чевръстите ѝ пръсти, докато Лиз ѝ пееше.
Този спомен породи дузина други и вълнението на Лиз се надигна в сърцето ѝ като нивото на водата в придошлия от дъждовете поток зад къщата ѝ. Виж какво — твърдо заяви на самата себе си — не стой просто така… Направи нещо. Намери си занимание.
Намери морскосиньо сако в дрешника, отиде до масата, после се разрови в кошничката, докато намери подходящо по цвят вълнено парче. Щеше да го използва, за да направи джоб на дрехата. Лиз се захвана за работа, преглади плата, отбеляза размерите с креда, взе ножиците и внимателно го сряза. Съсредоточи се върху задачата си, но работата не успя напълно да отвлече мислите ѝ от предстоящото посещение и спомените от преди толкова години.
Като случая с онази кражба от магазина например. Момичето беше на дванайсет. Лиз си спомни звъна на телефона и как отговори. Шефът на охраната на близкия универсален магазин разказа — за ужас на Лиз и Джим — че Бет Ан е била заловена с бижута на стойност почти хиляда долара, скрити в книжна торба.
Родителите бяха помолили управителя да не уведомява полицията. Бяха му казали, че сигурно е станала някаква грешка.
— Вижте — скептично заяви шефът на охраната, — открихме у нея пет часовника. И една огърлица. Бяха увити в торбата за продукти. Искам да кажа, че това не ми прилича на грешка.
Накрая, след множество уверения, че това е нелепа случайност и обещания, че тя повече няма да припари в магазина, управителят се беше съгласил да не намесва полицията.
Когато излязоха от магазина и семейството остана насаме, Лиз гневно се обърна към Бет Ан:
— Защо, за Бога, направи това?
— Защо не? — монотонно отговори момичето, а на лицето ѝ се изписа подигравателна усмивка.
— Това е глупаво.
— Много ми пука.
— Бет Ан… защо се държиш така?
— Как? — беше попитало момичето с престорено смущение.
Майка ѝ се беше опитала да поведе разговор с нея — така, както обясняваха предаванията по телевизията и психолозите, че човек трябва да постъпва с децата си, но Бет Ан прояви отегчение и незаинтересованост. Лиз ѝ отправи неопределено и очевидно напразно предупреждение и се отказа.
Сега си мислеше, че човек полага известни усилия при шиенето на сако или рокля и накрая получава дрехата, която е очаквал. Няма нищо загадъчно. Но човек полага хиляди пъти повече усилия за възпитаването на детето си, а резултатът е обратен на онова, което очаква и за което мечтае. Това ѝ се струваше толкова несправедливо.