Зорките сиви очи на Лиз огледаха вълненото сако, за да се увери, че джобът е прилепнал плътно на място. Тя спря за миг, вдигна поглед и се взря навън през прозореца в тъмните иглички на бора, но онова, което виждаше, бяха още горчиви спомени за Бет Ан.
Устато момиче! Бет Ан поглеждаше майка си или баща си право в очите и казваше: „Няма никакъв проклет начин да ме накарате да тръгна с вас!“ или: „Имате ли изобщо някаква шибана представа?“
Може би трябваше да я възпитават по-строго. В семейството на Лиз налагаха с каиша, ако някое дете изругаеше или отговаряше на възрастни или ако не направеше онова, за което го бяха помолили родителите му. Тя и Джим никога не бяха пердашили Бет Ан; може би трябваше да я нашляпат един-два пъти. Веднъж един от служителите в склада, който Джим беше получил по наследство, се беше разболял и баща ѝ беше помолил Бет Ан да му помогне. „По-добре да умра — беше му се троснала тя, — отколкото да се навра в онази лайнена дупка с теб!“
Баща ѝ беше отстъпил смутено, но Лиз гневно се беше изправила пред дъщеря си.
— Не говори така на баща си!
— О? — саркастично беше попитало момичето. — И как трябва да му говоря? Като някоя покорна дъщеричка, която прави всичко, което той поиска? Може и това да е искал, ама не е намерил онзи, когото трябва.
Тогава тя беше грабнала чантичката си и се беше отправила към вратата.
— Къде отиваш?
— Да се видя с приятели.
— Никъде няма да ходиш. Връщай се веднага!
В отговор Бет Ан беше тръшнала вратата. Джим се спусна след нея, но след миг тя беше изчезнала през скърцащия под обувките ѝ двумесечен сив мичигански сняг.
Ами тези „приятели“?
Триш, Ерик и Шон… хлапета от семейства с ценности, които бяха абсолютно различни от тези на Лиз и Джим. Опитаха се да ѝ забранят да дружи с тях. Но това, разбира се, се оказа безрезултатно.
— Не ми казвайте с кого да дружа! — гневно беше отсякла Бет Ан.
По онова време момичето беше осемнайсетгодишно и на ръст колкото майка си. Докато тя вървеше намръщено към вратата, Лиз смутено отстъпи назад.
— И какво ли пък знаете за тях? — продължи Бет Ан.
— Те не харесват нито мен, нито баща ти — това е всичко, което трябва да знам. Какво не им е наред на децата на Тод и Джоун? Или на Брад? Двамата с баща ти от години се знаем с тях.
— Какво не им е наред ли? — промърмори саркастично момичето. — Ами те са пълни смотаняци. — Тя грабна чантичката и цигарите, които беше започнала да пуши, и отново излезе с гръм и трясък от стаята.
С десния крак Лиз натисна педала на Сингера и като издаде характерния си шум, моторът на машината започна да потраква, докато иглата бързо подскачаше нагоре-надолу, изчезвайки в плата и оставяйки след себе си прав ред бодове около джоба.
Трак, трак, трак…
В прогимназията момичето никога не се прибираше у дома преди осем, а в гимназията се връщаше много по-късно. Понякога не се прибираше по цяла нощ. През уикендите също изчезваше и странеше от семейството.
Трак, трак, трак…
Ритмичното потракване на Сингера успокои донякъде Лиз, но не успя да се пребори с паниката ѝ, когато тя отново погледна часовника. Дъщеря ѝ можеше да пристигне тук всеки миг. Нейното момиче, нейното малко бебче…
И въпросът, който беше измъчвал Лиз години наред, отново се завърна: Какво се беше объркало? В продължение на безброй часове тя си припомняше ранните години на момичето, като се опитваше да проумее какво толкова беше сторила, за да отблъсне Бет Ан от себе си. Тя беше грижовна майка, живееща с проблемите на детето си, беше последователна и справедлива, беше готвила храна за семейството всеки ден, беше прала и гладила дрехите на момичето, беше ѝ купувала всичко, от което имаше нужда. Единственото, за което се сещаше, беше, че проявяваше твърдост и неотстъпчивост в подхода си към възпитанието на момичето и понякога се държеше твърде строго.
И въпросът, който беше измъчвал Лиз години наред, отново се завърна: Какво се беше объркало? В продължение на безброй часове тя си припомняше ранните години на момичето, като се опитваше да проумее какво толкова беше сторила, за да отблъсне Бет Ан от себе си. Тя беше грижовна майка, живееща с проблемите на детето си, беше последователна и справедлива, беше готвила храна за семейството всеки ден, беше прала и гладила дрехите на момичето, беше ѝ купувала всичко, от което имаше нужда. Единственото, за което се сещаше, беше, че проявяваше твърдост и неотстъпчивост в подхода си към възпитанието на момичето и понякога се държеше твърде строго.