Но това едва ли би могло да мине за престъпление. Освен това, Бет Ан проявяваше същата нетърпимост и към баща си — по-мекия от двамата родители. Сговорчив, сляпо привързан до степен да глези момичето, Джим беше идеалният баща. Той помагаше на Бет Ан и на приятелите ѝ за домашните, а когато Лиз работеше, лично ги караше с колата до училището, вечер ѝ четеше приказки, преди да заспи, а нощем ставаше да я завива. Измисляше „специални игри“, които да играят заедно с Бет Ан. Проявяваше такава родителска привързаност, която повечето деца биха обожавали.
Но момичето се гневеше и на него и правеше и невъзможното, за да не прекарват времето заедно.
Не, Лиз не се сещаше за никакви тъмни случки в миналото, за никакви травми, за никакви трагедии, които биха могли да отчуждят Бет Ан от семейството. Върна се отново до заключението, до което беше стигнала преди години: че колкото и несправедливо и жестоко да изглеждаше, нейната дъщеря просто се беше родила страшно различна от Лиз — нещо в зачеването се беше объркало и беше превърнало момичето в истинска бунтарка.
И като погледна плата, приглаждайки го с дългите си гладки пръсти, Лиз се замисли за още нещо: непокорна, да, но дали представляваше и заплаха?
Едва сега Лиз призна пред себе си, че част от притеснението, което я изпълваше тази вечер, се дължеше не само на предстоящия сблъсък с нейното своенравно дете; младата жена я плашеше.
Тя вдигна поглед от сакото и се вгледа в дъжда, който биеше по прозореца. Дясната ѝ ръка болезнено потръпваше ѝ тя си спомни онзи ужа̀сен ден преди няколко години — денят, който завинаги я прокуди от Детройт и все още я караше да сънува кошмари, които я задушаваха. Лиз беше влязла в един бижутерски магазин и беше ахнала при вида на пистолета, насочен към нея. Тя все още виждаше жълтия проблясък, когато мъжът натисна спусъка, чуваше оглушителния гръм, чувстваше вцепенението от шока, когато куршумът се заби в ръката ѝ и я отхвърли върху покрития с плочки под, докато тя пищеше.
Дъщеря ѝ, разбира се, нямаше нищо общо с тази трагедия. И все пак Лиз беше осъзнала, че Бет Ан беше също така готова и способна да натисне спусъка, както беше сторил онзи мъж по време на обира — тя разполагаше с доказателство, че дъщеря ѝ е опасна жена. Преди няколко години, когато Бет Ан напусна дома, Лиз беше отишла на гроба на Джим. Беше паднала гъста мъгла и Лиз вече приближаваше гроба, когато усети, че някой стои до него.
За нейна голяма изненада се оказа, че това беше Бет Ан.
Със силно разтуптяно сърце Лиз се отдръпна в мъглата.
В продължение на един дълъг момент тя се двоуми, но накрая реши, че няма смелостта да се изправи пред момичето и реши да остави бележка върху предното стъкло на колата ѝ.
Но когато приближи нейния шевролет, докато търсеше в чантата си химикал и листче хартия, погледна вътре и сърцето ѝ се сви от онова, което видя: сако, купчина разхвърляни листи, полускрит под тях пистолет и няколко найлонови пликчета, в които имаше бял прах — наркотици, предположи Лиз.
О, да, помисли си тя сега, нейната дъщеря, малката Бет Ан Полимъс беше сто процента способна да убива. Лиз вдигна крак от педала и Сингера утихна. Повдигна скобата и отряза стърчащите конци. Облече сакото, пъхна няколко дреболии в джоба и след като се огледа в огледалото, реши, че е доволна от работата си.
После се взря в неясното си отражение.
Излез някъде! — прозвуча глас в главата ѝ. Тя представлява заплаха! Излез веднага, преди Бет Ан да пристигне! Но след моментен размисъл Лиз въздъхна. Една от главните причини да се пресели тук беше, че узна, че дъщеря ѝ се е преместила да живее в северозападната част на Щатите. Лиз възнамеряваше да издири момичето, но установи, че изпитва странна неохота да направи това. Не, тя щеше да остане, щеше да се срещне с Бет Ан. Но нямаше да прояви глупост, не и след онзи обир.
Лиз окачи сакото на закачалка и се запъти към дрешника. Свали една кутия от горния рафт и погледна вътре.
Там имаше малък пистолет. Джим го беше нарекъл „дамски пистолет“, когато ѝ го подари преди години. Тя го извади и впери поглед в оръжието.
После потрепери от отвращение. Не, не би могла да използва оръжие срещу дъщеря си. Не, разбира се.
Идеята да приспи момичето завинаги беше немислима.