И все пак… Ами ако трябваше да избира между своя живот и този на дъщеря си? Ами ако омразата, която разяждаше момичето отвътре, го накара да прекрачи границата на разума?
Способна ли беше да убие Бет Ан, за да спаси своя собствен живот?
На нито една майка не трябваше да се налага да прави подобен избор.
Колеба се доста време, после посегна да остави пистолета обратно. Но проблясък на светлини отвън я накара да спре. Фаровете на кола изпълниха предния двор и образуваха два жълти кръга върху стената на стаята.
Жената отново погледна към пистолета и вместо да го прибере в дрешника, го сложи на скрина до вратата и го заметна с малка покривка. После влезе във всекидневната и погледна през прозореца към колата, спряла на алеята. Фаровете все още светеха, чистачките сновяха бързо нагоре-надолу, а дъщеря ѝ не се решаваше да излезе. Лиз подозираше, че не лошото време е причина момичето да остане вътре. След момент, проточил се доста дълго, фаровете изгаснаха.
Хайде, мисли позитивно, каза си Лиз. Може би дъщеря ѝ се беше променила. Може би целта на посещението беше да се опита да изкупи всички онези предателства през годините. Най-после биха могли да положат усилия за установяване на нормални отношения помежду им.
Въпреки това тя погледна назад към стаята, където беше оставила пистолета върху скрина и си каза: Вземи го. Нека стои в джоба ти.
А после: Не, прибери го обратно в дрешника.
Лиз не направи нито едното, нито другото. Като остави пистолета върху скрина, тя отиде до вратата и я отвори, усещайки как влажната студена мъгла покри лицето ѝ.
Дръпна се встрани от приближаващия силует на стройната висока млада жена. Бет Ан прекрачи прага и се спря. Остана така известно време, после затвори вратата след себе си. Лиз остана в средата на всекидневната, стиснала нервно ръце.
Като смъкна качулката на якето си, Бет Ан избърса мокрото си от дъжда изморено и поруменяло лице. Беше без грим. Беше на двайсет и осем, но изглеждаше по-възрастна. Косата ѝ беше къса и изпод нея се подаваха малки обеци. Незнайно защо Лиз се зачуди дали някой ги беше подарил на момичето или тя сама си ги беше купила.
— Е, здравей скъпа.
— Майко.
Лиз се поколеба, след това се усмихна мрачно.
— Едно време ми казваше „мамо“.
— Наистина ли?
— Да. Не помниш ли?
Поклащане на главата. Лиз си помисли, че тя помнеше, но не искаше да си признае. Тя огледа внимателно дъщеря си.
Бет Ан започна да разглежда малката всекидневна. Очите ѝ се спряха на снимка, където беше заедно с баща си на пристана за лодки близо до дома им в Мичиган.
— Когато се обади, спомена, че някой ти казал, че съм тук. Кой? — попита Лиз.
— Няма значение. Някой. Живееш тук от… — гласът ѝ заглъхна.
— От няколко години. Искаш ли нещо за пиене?
— Не.
Лиз си спомни как беше хванала Бет Ан да отмъква бира, когато беше шестнайсетгодишна и се запита дали продължаваше да пие и дали сега има проблем с алкохола.
— Чай тогава? Кафе?
— Не. Ти знаеше, че съм се преместила на северозапад? — попита Бет Ан.
— Винаги говореше за тази част на Щатите, че искаш да се измъкнеш от… ами, да се измъкнеш от Мичиган и да дойдеш тук. После, като се изнесе, у дома пристигнаха няколко писма за теб. От някого в Сиатъл.
Бет Ан кимна. Дали не направи и лека гримаса? Сякаш се беше ядосала на себе си, че не е внимавала и е оставила указания за местонахождението си.
— А ти си се преместила в Портланд, за да си близо до мен?
— Предполагам, че да — усмихна се Лиз. — Започнах да те издирвам, но ме достраша. — Лиз усети как очите ѝ се пълнят със сълзи, докато дъщеря ѝ продължаваше да оглежда стаята. Къщата настина беше малка, но мебелите, електрониката и вещите бяха от най-добрите — награда за усърдната работа на Лиз през последните няколко години. Две чувства се бореха в жената — тя хранеше смътна надежда, че момичето ще се изкуши да се помири с майка си, като види колко пари имаше Лиз, но едновременно с това изпитваше срам от разкоша, който я заобикаляше; дрехите на дъщеря ѝ и евтините бижута, които носеше, показваха, че тя трудно свързва двата края.
Мълчанието беше като огън. То изгаряше кожата и сърцето на Лиз.
Бет Ан отпусна лявата си ръка и майка ѝ забеляза малък годежен пръстен и най-обикновена венчална халка. В този момент сълзите потекоха от очите ѝ.
— Ти…?
Младата жена проследи погледа на майка си до халката и кимна.
Лиз се запита що за човек беше нейният зет. Дали беше мекушав като Джим, някой, който успяваше да смекчи опърничавия нрав на дъщеря ѝ? Или беше твърд? Като самата Бет Ан?