— Наистина ли очакваш да ти повярвам, че няма да кажеш на никого? — попитах и го погледнах изпод вежди.
— А, най-после стигнахме до същината — каза Уелър, като вдигна вързаните си ръце, за да отпие от скоча.
Отново настъпи онази стряскаща тишина. Накрая не издържах.
— И к’ва е тя? — попитах.
— Вярата.
Някъде съвсем близо навън запищя сирена. Казах му да млъкне и опрях пистолета в главата му. Ръцете му трепереха, но не направи нищо глупаво. Няколко минути по-късно, когато отново седнах, той продължи:
— Вярата. За това става въпрос. Човек, който има вяра, може да бъде спасен.
— Е, аз я нямам тази проклета вяра — казах аз, но той продължи да говори.
— Ако вярваш в друго човешко същество, значи имаш вяра.
— Защо, по дяволите, те е грижа дали ще бъда спасен или не?
— Защото животът е тежък и хората са жестоки. Казах ти, че ходя на църква. Много неща в библията са шантави, но в някои наистина вярвам. И едно от нещата, в които вярвам, е че понякога се оказваме в дадена ситуация с определена цел. Точно това се случи тази нощ. Затова ти и аз се оказахме в аптеката по едно и също време. Ти също го усети, нали? Като знамение. Нещо се случва и ти подсказва какво да направиш или да не направиш.
Почувствах се странно, защото през цялото време, докато пътувахме към Лигет Фолс, си мислех, че става нещо особено. Не знаех точно какво, но усещах, че този път ще е различно.
— Ами ако всичко, което се случи тази нощ, е било с определена цел? — каза той. — Ето как стоят нещата при мен — жена ми беше настинала, затова излязох да ѝ купя Колдрекс. Отидох в кварталната аптека, а не в голям магазин, за да спестя някой и друг долар. Ти пък точно по това време нахлу вътре. Така се случи, че и приятелчето ти — той кимна към тялото на Тот — беше с теб. Полицейската кола също като по случайност мина оттам точно тогава. А служителят зад щанда случайно я видя. Доста случайности, не мислиш ли?
После той каза нещо, от което ме побиха тръпки.
— И ето ни тук, в сянката на тази голяма скала, на това лице.
Дяволите да го вземат, това покриваше на сто процента всичко, дето си го мислех. Ама напълно — за Часовоя, де. Не знам защо. Може би защото точно тогава гледах през прозореца и си мислех за него. Гаврътнах скоча и си налях още. Леле, направо превъртях!
— Като че ли той ни наблюдава и изчаква да вземем решение. Не мисля, че става въпрос само за теб. Може би целта е да се промени животът на всички ни. Например онзи клиент на щанда, който приятелят ти застреля. Може би му е дошло времето — да си отиде бързо, нали разбираш, преди да получи инсулт или рак. Може би онова момиче, служителката, е трябвало да бъде простреляна в крака, за да си подреди живота, да се откаже от алкохола или дрогата например.
— Ами ти? Какво ще кажеш за себе си?
— Ще ти кажа. Може би ти си доброто дело в моя живот. Години наред мисля само как да правя пари. Погледни в портфейла ми. Ей там, отзад.
Отворих го. Имаше пет-шест картички, нещо като сертификати: „Рендал Уелър — търговец на годината“, „Най-големите продажби за две последователни години“, „Търговец на годината за 1992 г.“
Уелър продължи:
— В офиса ми има още много. Както и награди. За да ги спечеля, се налагаше да пренебрегвам всички около мен. Семейството ми, приятелите… Все хора, които вероятно са се нуждаели от моята помощ. А аз дори не съм ги забелязвал. Може би фактът, че ме отвлече, е знак да преосмисля живота си.
Най-странното беше, че всичко това ми звучеше смислено. Е, не беше лесно да си представя, че повече няма да извършвам обири, нито че няма да си извадя ножа или пистолета, ако се стигне до бой и се налага да очистя другия. Тези приказки, дето трябвало да обръщаш и другата буза, са само за смотаняци. Но пък беше напълно възможно някой ден животът ми да стане праволинеен — да си живея с някоя жена, съпруга евентуално, в къщичка и да не се държа с нея както със Сандра. Да правя това, което баща ми и майка ми, каквато и да е била тя, никога не са правили.
— Ако те пусна — казах аз, — ще трябва да им кажеш нещо.
Той сви рамене.
— Ще кажа, че си ме заключил в багажника и после си ме изхвърлил тук някъде. Лутал съм се наоколо, търсейки обитаема къща, и съм се загубил. Може да ми отнеме цял ден, докато намеря някой. Звучи правдоподобно.