— Имаш ли деца? — попита Лиз.
— Не ти трябва да знаеш.
— Работиш ли?
— Питаш дали съм се променила ли, майко?
Лиз не искаше да чуе отговора на този въпрос и продължи бързо, привеждайки аргументи в своя полза.
— Мислех си — каза тя, а в гласа ѝ се прокрадна отчаяние, — че може би няма да е зле да се преместя в Сиатъл. Можем да се виждаме… може дори да работим заедно.
Можем да бъдем съдружници. Да делим по равно. Ще ни бъде толкова приятно. Винаги съм си мислела, че двете заедно ще бъдем страхотни. Винаги съм си мечтала…
— Двете с теб да работим заедно, майко? — Тя погледна към стаята за шиене, кимна към машината и към рафтовете с дрехи. — Това не е моят живот. Никога не е бил. Никога не би могъл да бъде. След всички тези години ти наистина не разбираш това, нали? — Думите и студеният тон, с който бяха произнесени, отговориха категорично на въпроса на Лиз: Не, момичето изобщо не се беше променило.
Гласът ѝ прозвуча рязко.
— Защо си дошла, тогава? Какъв е смисълът да идваш?
— Мисля, че знаеш, нали така?
— Не, Бет Ан, не знам. Някакво психо отмъщение?
— Предполагам, може и така да се каже. — Тя отново огледа стаята. — Да вървим.
Лиз задиша учестено.
— Защо? Всичко, което правехме, беше за теб.
— Бих казала, направихте го на мен. — В ръката на дъщеря ѝ се появи пистолет и черното дуло се насочи към Лиз. — Излизай — прошепна тя.
— Боже мой! Не! — Тя едва не изпъшка при спомена за престрелката в бижутерския магазин. Ръката ѝ запулсира болезнено и по бузите ѝ потекоха сълзи. Представи си пистолета върху скрина.
— Никъде няма да вървя! — каза Лиз, като изтри очи.
— И още как! Излизай.
— Какво смяташ да правиш? — отчаяно попита тя.
— Онова, което трябваше да направя преди доста време.
Лиз се подпря на стола. Дъщеря ѝ забеляза лявата ръка на жената, която се беше плъзнала на няколко сантиметра от телефона.
— Не! — изръмжа Бет Ан. — Стой далеч от него.
Лиз погледна отчаяно слушалката и после се дръпна от телефона.
— Тръгвай с мен.
— Сега? В дъжда.
Бет Ан кимна.
— Чакай да си взема палто.
— До вратата виси едно.
— Не е достатъчно топло.
Бет Ан се поколеба, сякаш се канеше да каже, че дали палтото на майка ѝ е топло няма значение, като се имаше предвид какво щеше да се случи. Но после кимна:
— Но не се опитвай да използваш телефона. Ще те наблюдавам.
Лиз прекрачи прага на стаята за шиене и взе синьото сако, по което доскоро беше работила. Бавно го облече, приковала поглед в покривката и купчинката, образувана от пистолета под нея. Хвърли поглед назад към всекидневната. Дъщеря ѝ беше спряла поглед на поставена в рамка снимка на самата нея на единадесет-дванадесет години, застанала до баща си и майка си. Лиз бързо се пресегна и взе пистолета. Можеше да се обърне мигом, да го насочи към дъщеря си. Да ѝ извика да хвърли собствения си пистолет.
Но какво щеше да стане, ако Бет Ан не хвърлеше пистолета? Ако го вдигнеше с намерение да стреля? Какво щеше да направи Лиз тогава? Можеше ли да убие дъщеря си, за да спаси собствения си живот?
Бет Ан все още разглеждаше снимката, извърнала глава. Лиз би могла да го направи — да се обърне и да стреля. Тя усещаше тежестта на пистолета в треперещите си ръце.
После въздъхна. Отговорът бе „не“. Не би могла да нарани дъщеря си. Каквото и да се случеше там отвън в дъжда, тя не би могла да стреля по своето момиче. Оставяйки пистолета обратно, Лиз се върна при Бет Ан.
— Да вървим — каза дъщеря ѝ и като ѝ посочи своя собствен пистолет, окачен на колана на джинсите ѝ, поведе майка си навън, хващайки я грубо за ръката. Това беше първият им физически контакт за последните четири години, даде си сметка Лиз.
Те спряха на верандата и Лиз се обърна към дъщеря си:
— Ако го направиш, ще съжаляваш цял живот.
— Не — отвърна ѝ младата жена. — Ще съжалявам, ако не го направя.
Лиз усети как дъждът се смесва със сълзите по бузите ѝ. Тя попита шепнешком:
— Какво толкова направих, че да ме намразиш така?
Въпросът остана без отговор, защото в този момент в двора влезе полицейска кола. Мъж на около трийсет години слезе от нея и се запъти към тях. Той кимна към Бет Ан: