— Ясно.
Тя закопча ципа на якето си и вдигна качулката. Засмя се пресилено.
Хийт вдигна вежди.
— Знаете ли какъв е най-ранният ми спомен? — попита тя.
— Какъв?
— В кухнята на първата къща на родителите ми край Детройт. Седях на масата. Трябва да съм била на три. Майка ми ми пееше.
— Пееше? Като истинска майка.
Бет Ан се замисли.
— Не помня каква песен беше. Помня само, че пееше, за да отвлече вниманието ми. Да не си играя с онова, което правеше на масата.
— Какво правеше тя, шиеше ли? — Хийт кимна към стаята с шевната машина и рафтовете с крадени дрехи.
— Не — отговори жената. — Зареждаше амуниции.
— Сериозно ли говорите?
Тя кимна.
— Когато пораснах, проумях какво е правела. По това време родителите ми нямаха много пари и купуваха празни гилзи по оръжейните изложения и ги зареждаха. Помня само, че патроните бяха лъскави и аз исках да си играя с тях. Тя ми каза, че ако не ги пипам, ще ми попее.
След този разказ разговорът замря. Двамата полицейски служители се заслушаха в дъжда, който трополеше по покрива.
Лоша по рождение…
— Добре — най-накрая каза Бет Ан. — Прибирам се у дома.
Хийт я изпрати навън и двамата се сбогуваха. Бет Ан подкара наетата кола и се отправи по калния, криволичещ път, водещ към щатската магистрала.
Изведнъж някъде от гънките на паметта в главата ѝ зазвуча мелодия. Тя изтананика няколко такта, но не успя да се сети за песента. Това я накара да почувства някакво неясно смущение. Бет Ан включи радиото и намери станцията Джамин’ на 95.5, „изпълваща нощта ви със златни хитове, време е за купон, Портланд…“ Усили звука и като потропваше по волана в такт с музиката, се отправи на север към летището.
Светът е сцена
Четири часа след като бяха запалени уличните фенери, Чарлс и Маргарет Купър се връщаха от театър. Вървяха към ферибота на Темза през безлюдната и отблъскваща част на Южен Лондон. В тези часове на нощта двамата обикновено бяха в малкото си жилище на Чаринг Крос с двете си малки деца и майката на Маргарет — проклета вдовица и истинска напаст. Но тази вечер младото семейство си позволи да отиде в „Глоуб“, за да посетят Уил Шекспир, когото Чарлс считаше за свой приятел. Преди доста години семействата на Шекспир и Чарлс притежаваха съседни земи на брега на Ейвън, а бащите им понякога бяха ходили заедно на лов със соколи и пили бира в стратфордските кръчми. За разлика от много други лондонски театри, които закриваха сезона, когато кралският двор летуваше извън града, „Глоуб“ даваше представления през цялата година и затова драматургът беше зает. Въпреки това Шекспир успя за кратко да се присъедини към семейство Купър, да пийнат шери „Джерез“ и бордо и да поговорят за най-новите спектакли.
В мъждивата лондонска вечер съпрузите вървяха бързо и внимаваха къде стъпват — предградията на юг от реката се славеха само с няколко надеждни фенери.
Летният въздух бе хладен. Маргарет носеше плътна вечерна рокля от лен, свободна на гърба и пристегната в горната си част. Предвид положението си на семейна жена, тя използваше рокли с достатъчно прибрано деколте, като по този начин прикриваше гърдите си, но избягваше да слага филцова или вълнена шапка, които бяха обичайни сред по-възрастните съпруги. Вместо тях Маргарет поставяше в косата си копринени панделки и няколко стъклени украшения. Чарлс беше с обикновен брич, блуза и кожена горна дреха.
— Вечерта бе възхитителна — каза Маргарет, като хвана още по-здраво ръката на съпруга си, когато свиха по тясната уличка. — Благодарна съм ти за това.
Чарлс леко се усмихна, фирмата му за внос на вино едва напоследък започна да отбелязва печалба. Всъщност през изминалите години те бяха в състояние да си позволяват само билети от едно пени и поради това бяха част от публиката, която стоеше наблъскана в централната галерия на театъра. Но отскоро търговията на Чарлс започна да показва известни приходи и тази вечер той бе изненадал съпругата си с места от три пенса в галерията, където седяха на възглавнички и хапваха ядки и ранноузряла круша.
Сепнаха се от вик зад тях и когато Чарлс се обърна, видя на петнайсетина метра от тях мъж с черна кадифена шапка и раздърпан парцалив жакет, който едва не се сблъска с минаващ наблизо ездач. Изглежда, че в стремежа си бързо да пресече улицата, мъжът не бе забелязал коня. Навярно всичко беше плод на въображението му или игра на светлината, но на Чарлс му се стори, че пешеходецът вдигна очи и когато забеляза погледа на Чарлс, припряно сви в една от тъмните улички.
Тъй като не желаеше да тревожи съпругата си, Чарлс не сподели усещането си за опасност и продължи разговора: