— Възможно е през следващата година да посетим „Блакфриарс“.
Маргарет се засмя — за този театър дори някои благородници избягваха да плащат входната такса от шест пенса, макар мястото да бе уютно и изискано и да се славеше с актьори от най-висока класа.
— Може би — каза тя колебливо.
Чарлс отново хвърли поглед зад тях, но от човека с шапката нямаше и следа.
Но когато свиха зад ъгъла по пътя, който водеше към ферибота, същият мъж се появи от съседната уличка. Вероятно бе успял да ги пресрещне тичешком и сега се изпречи насреща им запъхтян.
— Сър, мадам, умолявам ви да ми отделите минутка от времето си! — извика той.
Поредният просяк навярно, помисли си Чарлс, измъкна дълга кама от колана си и застана между съпругата си и непознатия, защото точно такива като него ставаха опасни, ако не им дадеш монета.
— О, не е необходимо да посягате към оръжието — каза мъжът, като кимна към камата. — Аз самият не съм въоръжен. — Той разпери празните си ръце. — Не съм въоръжен с кинжал, искам да кажа. Само с истината.
Странно създание беше той — очите му бяха хлътнали навътре в черепа, а кожата му, издаваща белезите на жълтеница, висеше по тялото му. По всяка вероятност преди години някоя уличница му беше оставила за спомен болката в костите и нямаше да мине дълго време, докато болестта напълно го довърши. Жакетът, който в първия момент Чарлс реши, че е краден от по-едър мъж, несъмнено бе негов и стоеше провиснал по измършавялото му тяло.
— Кой сте вие? — попита Чарлс.
— Аз съм един от онези, на които дължите посещението на тазвечершното представление, на които дължите професията си, на които дължите живота си в този прекрасен град. — Мъжът си пое въздух, изпълнен с влага, сяра и мръсотия и се изхрачи върху калдъръма.
— Обяснете кой сте и защо ме проследихте или, повярвайте ми, сър, ще вдигна тревога.
— Това е излишно, млади господин Купър — каза непознатият.
— Познавате ли ме?
— Определено, сър. Познавам ви твърде добре. — Жълтеникавите очи на мъжа станаха тревожни. — Нека да бъда откровен и да не говоря повече с недомлъвки. Името ми е Мар. Живея скитнически живот и щях да съм доволен да умра като скитник. Но преди две седмици нашият Господ Бог ми се яви на сън и ме призова да изкупя греховете в живота си, за не бъда лишен от достъп до мечтания от всички нас Райски двор. В интерес на истината, сър, мога да ви уверя, че ще ми трябват цели два живота, за да изкупя всичките си грехове, но тъй като ми остава едва частица от един, реших да избера най-тежкото деяние, което съм сторил и да намеря онзи, на когото съм навредил най-много.
Чарлс огледа немощния човек и прибра камата си.
— И как по-точно сте ми навредил?
— Както вече споменах, именно аз и няколко мои приятели, които до един сега са в ада на чумата и заразата, уверен съм в това, носим вината за края на идиличния ви живот в околностите на Стратфорд и за идването ви в този измамен град преди толкова много години.
— И защо мислите, че това е така?
— Умолявам ви, сър, кажете ми каква голяма трагедия е сполетяла живота ви?
Чарлс не се поколеба дори за миг:
— Загубата на баща ми и отнемането на земите ни.
Преди петнайсет години бащата на Чарлс — Ричард Купър бе обвинен от стратфордския шериф в бракониерски лов на сърни върху земите, собственост на лорд Уесткот, барон на Хабършир. Когато приставите на шерифството се опитали да го арестуват, той изпратил стрела срещу тях. Приставите го преследвали и след схватка го пронизали и убили. Ричард Купър бил заможен джентълмен и не му било нужно да бракониерства сърни. Въпреки това местният съд, изпълнен със съчувствие към благородническата класа, постановил земите да бъдат конфискувани в полза на Уесткот, който ги продал за внушителна сума. Лордът не дал и пукната пара на майката на Чарлс, която скоро след това починала от мъка. Осемнайсетгодишният Чарлс, единственото им дете, нямал друг избор, освен да се отправи към Лондон. Трудил се здраво няколко години, след това чиракувал във винарската търговия, станал член на гилдията и с течение на времето откъснал мислите си от трагедията.
Мар избърса отблъскващата си уста, откривайки зъби, не повече на брой от тези на повръщащо бебе и каза:
— Сигурен бях, че това щеше да е отговорът. — Той се огледа и прошепна: — Вярвайте ми, сър, имам сведения какво наистина се е случило в онзи печален ден.
— Продължавайте — нареди Чарлс.
— Уесткот по нищо не се различавал от благородниците в наши дни — каза Мар. — Цял живот пръскал много повече от средствата, с които разполагал, и дълговете му все повече нараствали.