— Да бе, но можеш да спреш някоя кола и след един час.
— Бих могъл, но няма да го направя.
— Все това повтаряш. Откъде да съм сигурен?
— Тук се намесва вярата. Не можеш да си сигурен. Няма гаранции.
— Е, както изглежда, аз не съм вярващ.
— В такъв случай аз съм мъртъв. А твоят живот никога няма да се промени. Край на историята.
Той сви рамене и се облегна назад.
Около нас отново настъпи онази тишина, която сега приличаше повече на грохот.
— Ти просто искаш… Какво точно искаш?
Уелър отпи от уискито.
— Ето какво ще ти предложа. Пусни ме да се разходя навън.
— О! Искаш да те пусна да подишаш чист въздух, така ли?
— Нека изляза навън и ти обещавам да се върна отново тук.
— Нещо като тест ли?
Той се замисли за секунда.
— Да. Тест.
— Но къде е вярата, за която говориш? Ще излезеш навън, ще се опиташ да избягаш и аз ще те гръмна.
— Не, ти ще прибереш пистолета някъде в къщата. В кухнята, например, така че да не можеш да го вземеш, ако побегна. Ще застанеш до прозореца, за да може да се виждаме един друг. Тук му е мястото да ти кажа, че съм бърз като вятъра — в колежа тренирах лека атлетика и все още тичам всеки божи ден.
— Знаеш, че ако избягаш и доведеш ченгетата, ще се лее кръв. Ще очистя първите петима, които прекрачат прага. Няма какво да ме спре. Това ще е кръв по твоите ръце.
— Знам, разбира се — каза той. — Но за да има ефект от теста, не трябва да мислиш така. Трябва да предполагаш най-лошото — че ако избягам, ще кажа всичко на ченгетата: Къде се намираш, че няма заложници и че имаш само един или два пистолета. И когато те пристигнат, ще те пратят право в ада, без да можеш да повлечеш дори един от тях със себе си. Ще умреш, при това мъчително, заради няколко скапани долара. Но, но, но… — Той вдигна ръце, за да ми попречи да отвърна. — Разбери, вярата означава риск.
— Тва е доста тъпо.
— Напротив. Би било най-умното нещо, което си правил през живота си.
Отпих една голяма глътка и се замислих.
— Вече я виждам — каза Уелър. — Част от вярата. Там е. Не много, но я има.
Триста дяволи! Май че наистина имаше нещо. ‘Щото си мислех колко се вбесих на Тот, дето провали всичко.
Не исках никой да бъде убит тази нощ. Направо ми се гадеше от цялата тая бълвоч около мен. Понякога е добре да си сам, да не зависиш от никого, но понякога е много гадно. А тоя тип, Уелър, сякаш ми сочеше нещо различно.
— Значи — казах аз, — искаш да оставя пистолета.
Уелър се огледа.
— Сложи го в кухнята и застани на вратата или до прозореца. Единственото, което смятам да направя, е да се разходя до улицата и обратно.
Погледнах през прозореца. Пътеката беше около петнайсет метра. От двете страни имаше храсти. Той можеше да духне и повече да не го видя.
По небето проблясваха светлини от полицейските коли.
— Няма да стане. Ти си превъртял.
Очаквах да ме моли или нещо подобно. Или по-скоро да се вкисне, което ми се случва, когато хората не правят каквото им казвам. Но не, той просто кимна.
— О’кей, Джак. Все пак ти размисли. И това е добре — още не си готов. Уважавам това. — Уелър отпи мълчаливо малка глътка скоч, като гледаше в чашата.
После изведнаж блеснаха прожекторите. Бяха далече, но аз се стреснах и се отдръпнах от прозореца. Извадих пистолета. Чак тогава разбрах, че проклетите огромни прожектори нямат нищо общо с обира. Осветяваха Часовоя. Явно ги пускаха всяка вечер по това време.
Погледнах натам. Сега онзи каменяк изобщо не приличаше на лице. Просто една скала. Сивокафява, със смешни борчета, прораснали в цепнатините отстрани.
Загледах се в Часовоя една-две минути — как бди над града. И нещо от това, което Уелър говореше, проникна в ума ми. Не самите думи, а идеята. Мислех си за всички тези хора в града. Живееха си нормален живот. Виждаше се камбанарията на църквата и покривите на малките къщи. И много жълти светлинки. В далечината едва се различаваха хълмовете. За миг ми се прииска да съм в една от тези къщи. Да си седя там, да си гледам телевизия със съпругата.
Обърнах се и казах:
— Значи само ще се разходиш до пътя и обратно, така ли?
— Само това. Няма да избягам, а ти няма да посягаш към пистолета. Ние си вярваме. Толкова е просто.
Чух вятъра — тихо, неспирно свистене, което по някакъв странен начин ме успокояваше, въпреки че при други обстоятелства звукът щеше да ми се стори студен и пронизващ. Сякаш чувах глас. Не знам, нещо в мен ми казваше да го направя.