Същата вечер малко преди да запалят фенерите в града трима мъже седяха в кръчмата „Еднорогът и мечката“ в Чаринг Крос. И пред тримата — Чарлс Купър, Стаут и Уилям Шекспир имаше халба бира. Входът на кръчмата се изпълни от сянка и в кръчмата влезе мъж.
— Това не е ли непознатият мъж от кея? — попита Чарлс.
Когато чу думите му, Хал само поклати глава, направи знак да му се сервира бира и се присъедини към тях.
Чарлс вдигна халбата си:
— Добре се справи, приятелю!
Хал отпи голяма глътка и кимна гордо, за да изрази признателността си за комплимента. Ролята му в дръзката пиеса, написана съвместно от Уилям Шекспир и Чарлс Купър, бе решаваща. След като Чарлс бе спрял Мъртоу на кея и, както каза пред Съда, провокира любопитството му с обещание за сценична изява, задачата на Хал бе да хване в клопката си някой минувач в подходящия момент, за да стане свидетел на диалога между Чарлс и Мъртоу в началото на техния мним дуел. Хал беше дал на лакея Роулингс половин златна лира, за да вдигне тревога пред констабъла, който Шекспир, като майстор на заплетената фабула, бе решил, че задължително трябва да бъде свидетел на дуела.
Сега Шекспир огледа замислено Чарлс и каза:
— Що се отнася до изпълнението ти в съда, има още какво да учиш като актьор, макар като цяло — мъжът от Стратфорд не се сдържа и се усмихна — бих поел риска да заявя, че защити възхитително невинността си.
Уил Шекспир често отклоняваше посоката на разговора, за да вмъкне някой каламбур, което му доставяше голямо удоволствие. Ала и на Чарлс Купър не бяха чужди игрословиците. Той парира с думите:
— О, ала печалната истина, друже, е, че моето скромно красноречие в съда не може по никакъв начин да се сравни с твоето нескромно остроумие в кръчмите.
— Убеди ме! — извика Шекспир и мъжете гръмко се разсмяха.
— Да пием и за теб, приятелю — каза Чарлс и чукна халбата си в тази на Стаут.
Задачата на този мъжага бе да употреби с нужната вещина инструментите, с които иначе правеше бъчви, за да разхлаби оградата на кея „Темпъл“ до подходящата степен, за да не поддаде при обикновен допир, а да се разпадне, когато Мъртоу залитне отгоре ѝ.
Стаут не бе така схватлив както Шекспир или Чарлс и не се и опита да вложи остроумие в отговора си. Само силно се изчерви от удоволствие за полученото признание.
След това Чарлс прегърна Шекспир:
— Но ти, Уил, точно ти беше в основата на всичко.
— Баща ти бе добър към мен и моето семейство и аз винаги с радост си спомням за него — отвърна му Шекспир. — Щастлив съм, че изиграх малка роля в отмъщението за смъртта му.
— Какво мога да направя, за да ти се отплатя за рисковете, които пое и усилията, които положи заради мен? — попита Чарлс.
— Всъщност ти вече го стори — отвърна драматургът. — Ти ме удостои с най-ценния дар, който може да получи един дилетант в писателския занаят.
— И какъв е той, Уил?
— Вдъхновение. Нашият заговор бе причината за раждането на сонет, който завърших само преди час. — Той извади парче хартия от жакета си. Огледа събралите се мъже и произнесе тържествено: — Стори ми се жалко, че Мъртоу не узна причината за смъртта си. В пиесите ми, нали разбирате, истината в края на краищата трябва да излезе наяве — тя трябва да бъде разбунена, поне на публиката, ако не на персонажите. Това, че Мъртоу умря в неведение за нашето отмъщение, ме накара да взема перото в ръка.
След това драматургът бавно прочете сонета:
— Браво, Уил! — извика Хал Пепър.
Чарлс потупа драматурга по гърба.
— На Чарлс ли е посветено? — попита Стаут, взирайки се в парчето хартия. Устните му мърдаха бавно, опитвайки се да оформят думи.
— Мислено, да — отвърна Шекспир, обръщайки стихотворението така, че мъжагата да може да разчете редовете както трябва. После добави тихо: — Но не, струва ми се, явно, защото съдът би могъл да открие в него улики.
— Мисля, че най-удачно е въпреки това да не го публикуваш засега — каза Чарлс предпазливо.
— Не, друже, поне не за известно време — изсмя се Шекспир. — За такива строфи в момента няма търсене. Романс, романс и пак романс… това е единствената поетична форма, която се харчи в наши дни. Което, между впрочем, е направо вбесяващо. Не, аз ще го скрия на сигурно място и ще го извадя на бял свят едва когато светът забрави за Робърт Мъртоу. А сега май наближава време да запалят първите улични фенери, нали?