Не казах нищо повече, защото се чувствах на ръба и се страхувах Уелър да не каже нещо, което да ме накара да си променя решението. Взех пистолета, погледнах го за минута, после отидох в кухнята и го оставих на масата. Върнах се с ножа и срязах лентата около краката му. След това реших, че щом съм започнал, трябва да отида до край. Затова освободих и ръцете му. Уелър май се изненада. Само се усмихна, сякаш разбираше, че играя по правилата. Вдигнах го, за да се изправи, опрях острието до врата му и го заведох до вратата.
— Вършиш добро дело — каза той.
А аз си мислех: „Мамка му, не мога да повярвам. Това е откачено“, докато нещо в мен ми нашепваше: „Наръгай го, прережи гърлото на кучия му син, давай!“.
Не го направих. Отворих вратата, усетих студения есенен въздух, мириса на бор и пушек, чух вятъра в скалите и дърветата над нас. Казах му:
— Тръгвай.
Уелър закрачи, без да поглежда назад, за да види дали ще отскоча да взема пистолета… Вяра, предполагам. Продължи бавно към пътя.
Казвам ти, чувствах се много странно и на няколко пъти, когато минаваше покрай много тъмни места, където можеше да изчезне, си мислех: „Човече, това е откачено, аз съм превъртял“.
На моменти за малко да се паникьосам и да хукна за пистолета, но не го направих. Когато Уелър стигна до алеята, се улових, че задържам дъха си. Предполагах, че ще избяга. Очаквах този момент като човек, който се стяга, когато противникът му замахне към него или побегне. Тогава тялото крещи какво смята да направи преди още да го е направило. Само че при Уелър нямаше и помен от всичко това. Той стигна бавно до алеята, вдигна глава и погледна лицето на Часовоя, сякаш е обикновен турист.
После се обърна назад и ми кимна.
Точно тогава се появи полицейската кола. Беше на щатската полиция — тъмна, без включена лампа. Затова за малко да не я видя. Или може би защото така се бях вторачил в Уелър, че не виждах нищо друго.
Колата беше все още през две къщи и Уелър я видя едновременно с мен.
Помислих си: „Това е краят. По дяволите“. Но когато се обърнах, за да взема пистолета, мярнах движение край пътя и замръзнах на място.
Няма да повярваш. Уелър се хвърли на земята и се претърколи под едно дърво. Бързо затворих вратата. Наблюдавах от прозореца. Полицаят спря и освети пътеката. Лъчът беше много силен, движеше се нагоре-надолу и освети всеки храст, както и предната част на къщата. Но Уелър като че ли се беше заровил в боровите иглички, за да не го видят. Схващаш ли, той се криеше от кучия син. Правеше всичко възможно, за да не го забележат.
След малко колата продължи, прожекторът освети следващата къща и изчезна. През цялото време не изпусках Уелър от поглед, но той не направи нищо тъпо. Видях го да се изправя до дървото и да се изтупва. След това тръгна към къщата. Спокойно, все едно отиваше в кръчмата да се види с приятели.
Влезе вътре. Въздъхна леко, като че с облекчение, и се засмя. После протегна ръце напред. Аз дори не му бях казал да го прави. Овързах ги отново и той седна на стола, взе чашата си и отпи.
Дявол да го вземе, ще ти призная нещо. Самата истина. Чувствах се добре. Не, не, не бях видял светлина или други такива простотии. Само си мислех за всички хора в моя живот — баща ми, бившата ми, Тот или който и да е друг — на никого не съм вярвал. Никога не съм си позволявал да отида до края. А тук, тази вечер, го направих с непознат, който можеше да ме нарани. Чувството беше страшничко, но и хубаво.
Дребно нещо, съвсем дребно. Но може би така започват тези неща. Тогава осъзнах, че не съм бил прав. Можех да го пусна да си върви. Или пък да го оставя вързан тук със запушена уста. Щяха да минат ден-два, докато се измъкне. Но той щеше да се съгласи и на това. Сигурен бях. Освен това щях да си запиша името и адреса му. Да знае, че мога да открия и него, и семейството му. Но това беше само част от причината, заради която щях да го пусна. Не бях сигурен каква е останалата част. Имаше връзка с това, което току-що се случи, нещо между него и мен.
— Как се чувстваш? — попита той.
Нямах намерение да се разкривам. О, не, сър. Все пак казах:
— Онази кола, дето мина. Мислех, че е свършено с мен. Но ти не ме подведе.
— Ти също постъпи правилно, Джак. — После добави: — Сипи още по едно.
Напълних чашите до горе. Чукнахме се.
— За теб, Джак. И за вярата.
— За вярата.
Гаврътнах уискито и когато наведох глава, вдишвайки дълбоко, за да си избистря мозъка, точно тогава той го направи. Право в лицето.
Биваше си го, кучият му син.
Плисна чашата ниско, така че дори когато се присвих, а аз разбира се го направих, пиячката ме блъсна в очите. Леле, колко щипеше. Адски. Не беше за вярване. Виех от болка, докато посягах към ножа. Но беше твърде късно. Той беше планирал всичко. Знаеше точно какво ще направя, накъде ще се насоча. Заби коляно в брадичката ми и ми изби няколко зъба. Паднах по гръб, преди да успея да извадя ножа от джоба си. След това ме изрита с коляно в корема — едва тогава си спомних, че така и не си бях направил труда да му вържа краката — и ми изкара въздуха. Лежах там като парализиран и се опитвах да си поема дъх. Не можех. Болката беше нетърпима, но по-лошо беше чувството, че той ми няма доверие.