Но мислите ѝ отиваха в друга посока: Щеше ли действително да се влюби отново по начина, по който някога така безрезервно беше влюбена в Джонатан?
И щеше ли някой да обича безрезервно нея?
На следващия светофар Мариса протегна ръка, обърна огледалото към себе си и погледна в него. Слънцето вече беше под хоризонта, светлината бе слаба, но тя реши, че е преминала успешно теста с огледалото за обратно виждане. Видя пълни устни, гладко лице, напомнящо това на Мишел Пфайфър (поне в слабо осветения аксесоар на тойотата), малко носле. Освен това тялото ѝ беше слабо, доста стегнато и въпреки че бе наясно, че гърдите ѝ няма да ѝ осигурят снимка на корицата на последния каталог на Виктория’с Сикрет, беше сигурна, че в чифт хубави тесни дънки дупето ѝ би привлякло доста внимание.
Поне в Портсмът, Мейн.
По дяволите! Да, по дяволите, ще си намери добър мъж. Някой, който да оцени мъжкото момиче в нея, момичето, което се беше научило от дядо си в Тексас да язди и да стреля.
Или пък може би щеше да намери някой, който да оцени академичната ѝ страна — писането на стихове, любовта ѝ към преподаването, с което си изкарваше хляба веднага след като завърши колежа…
Или пък някой, с когото да се смее: на филмите, на гледките по улицата, на веселите и на тъпите вицове. Колко обичаше да се смее някога (и колко малко се смееше напоследък).
После Мариса Купър си помисли: Не, чакай, чакай… Ще си намери мъж, който да обича всичко в нея.
След това сълзите ѝ потекоха и тя бързо отби колата от пътя — отдаде се на тъгата по Джонатан.
Не, не, не…
Изхвърли образа на съпруга си от съзнанието си.
Студената вода, сивата вода…
Пет минути по-късно вече се беше успокоила. Мариса внимателно изтри очите си, поправи си грима и сложи червило.
Влезе в центъра на Грийн Харбър и спря на паркинг близо до магазините и ресторантите, на половин пряка от кея.
Погледна часовника си. Едва шест и трийсет. Дейл беше казал, че ще бъде на работа до към седем и ще се срещнат към седем и трийсет.
Беше дошла в града по-рано, за да направи някои покупки — малко терапия с харчене на пари. След това щеше да отиде в ресторанта и да изчака Дейл О’Баниън.
Неочаквано се притесни: Дали може да седне сама в бара и да изпие чаша вино.
Каза си строго: Какво, по дяволите, си мислиш? Разбира се, че можеш да го направиш. Можеш да направиш каквото пожелаеш. Все пак това бе нейната вечер.
Хайде, давай, момиче. Започваш новия си живот.
За разлика от модерния Грийн Харбър, Мейн е предимно рибарски и индустриален град и като такъв е покрит с бараки и бунгала, обитателите на които предпочитат японски коли с голяма вместимост и, разбира се, джипове. Но точно извън града има група красиви къщи на хълм с изглед към залива. Колите, паркирани на алеите на тези къщи, са предимно лексус и акура, джиповете тук са издокарани с кожени салони и GPS системи, а не както съседите им от центъра с груби лепенки по броните или изписана рибата на Христос.
Този район дори си имаше, име — Сидър естейтс.
В жълтокафявия си гащеризон Джоузеф Бингъм вървеше по алеята на една от тези къщи, поглеждайки часовника си. Провери отново адреса, за да е сигурен, че това е правилната къща и позвъни на вратата. Секунди по-късно красива жена малко над трийсетте му отвори. Беше слаба, с леко къдрава коса и дори през мрежата за комари миришеше на алкохол. Носеше тесни дънки и бял пуловер.
— Да?
— Аз съм от кабелната компания — Джоузеф показа служебната си карта. — Трябва да пренастроя конверторните кутии.
Тя премигна.
— Телевизията?
— Точно така.
— Вчера си работеха. — Жената се обърна и хвърли поглед към големия сив телевизор в дневната си. — Да, даже гледах CNN преди малко. Беше си съвсем наред.
— Получавате само половината от каналите, които трябва. Така е в целия квартал. Трябва да ги настроим ръчно. Или може да се уговорим за по-удобно време, ако…