— Не разбирам.
Тя кимна.
— Аз убих жената, в която той се беше влюбил. Убих супермодела, инспекторе. — Кари се загледа в океана и продължи, дишайки тежко. — Миналата година бях на Карибите и се запознах с един пластичен хирург. Има офис в Манхатън, но държеше и безплатна клиника в Хаити, където е роден. Там оправя лицата на местните жители, пострадали при катастрофа.
Кари се засмя.
— Естествено, той се пошегува, че ако някога ми потрябва пластичен хирург, мога да му се обадя. Освен чувството за хумор ми допадна и благотворителната му дейност. А когато преди месец реших, че по някакъв начин трябва да се справя с Дейл, му се обадих. Прецених, че след като може да възвръща нормалния вид на обезобразени хора, ще може да направи така, че една красавица да изглежда като обикновена жена. Срещнахме се в Ню Йорк. Отначало той не искаше и да чуе за операцията, но си промени решението, когато му предложих сто хиляди за клиниката в Хаити.
Лесър я огледа внимателно. Кари в никакъв случай не беше грозна. Но изглеждаше като десет милиона други жени, които срещате на улицата и никога няма да се обърнете, за да ги погледнете повторно.
Крясъците на Дейвид Дейл се извисиха над воя на вятъра. Той пищеше не от физическа болка, а от ужас — че красотата, която го беше завладяла, вече не съществуваше.
— Не, не, не…
Кари се обърна към Лесър:
— Може ли да свалите тези неща от мен? — каза тя, вдигайки стегнатите си в белезници ръце.
Докато Кари се загръщаше по-плътно в палтото си, един нечовешки глас изведнъж изпълни въздуха:
— Как можа? — изкрещя Дейл и се повдигна на колене. — Как можа да ми причиниш това?
Кари приклекна пред него.
— На тебе ли? — попита тя яростно. — Как изглеждам, коя съм, как живея… тези неща нямат нищо общо с теб и никога не са имали!
Тя сграбчи главата му с две ръце и се опита да обърне лицето му към себе си.
— Погледни ме.
— Не — Дейл се опита да държи лицето си извърнато.
— Погледни ме — повтори Кари.
Накрая той се отпусна.
— Обичаш ли ме сега, Дейвид? — попита тя със студена усмивка на лицето си.
Той се отдръпна от нея с отвращение, изправи се и се затича към крайбрежната улица.
Кари Суонсън изкрещя след него:
— Обичаш ли ме, Дейвид? Обичаш ли ме сега? Кажѝ!
— Хей, Кат — каза мъжът, загледан в количката с покупки, които тя буташе.
— Да?
Пластичната операция официално беше отстранила и „Кари“, затова тя приемаше само вариации на Катрин.
— Май нещо липсва? — отбеляза Карл и кимна към покупките.
— Какво?
— Някакви хрупанки — отговори той.
— О, не — Докато оглеждаше покупките, тя се намръщи в привидна паника. — Какво ще кажеш за няколко пакета чипс?
— Добър избор. Ей сега се връщам.
Карл, добродушен мъж с неограничен брой обемисти, непретенциозни пуловери, се насочи бавно към сектора за пакетирани закуски. Той работеше като адвокат, не беше първа младост — точно пет години по-стар и пет сантиметра по-висок от нея. Запознаха се преди десетина дни на ежегодния фестивал на Свети Патрик в Кроуел и вече бяха прекарали пет-шест очарователни следобеда и вечери заедно, правейки абсолютно нищо.
Имаха ли бъдеще? Кати нямаше представа, но беше сигурна, че и двамата се наслаждаваха взаимно на компанията си. Вярно, Карл все още не беше прекарал нощта при нея, нито пък ѝ беше споделил подробности за бившата си, а тези две неща бяха решаващи моменти в една връзка. Но нямаше причина да избързват. Катрин Суонсън не си търсеше мъж. Животът ѝ представляваше приятно съчетание от преподаване на история в гимназията, джогинг по скалистия масачузетски бряг, работа по магистратурата си и сеанси при прекрасен терапевт, който ѝ помагаше да забрави Дейвид Дейл — през последните шест месеца нямаше никаква вест от него.
Тя се придвижи напред към касата, опитвайки се да си спомни дали имат въглища за скарата. Мислеше си…
— Моля, госпожице, извинете ме — промърмори нисък мъжки глас зад нея. Веднага разпозна интонацията — напрегнат, интимен глас на маниак.
Нещо до болка познато се надигна в нея. Тя се извърна и видя млад мъж в шлифер и плетена шапка. Веднага си спомни стотиците непознати, които безпощадно я бяха преследвали на улицата, в ресторантите или на опашки като тази. Дланите ѝ се изпотиха, сърцето ѝ заби напрегнато, брадичката ѝ затрепери. Отвори уста, но не успя да пророни нито дума.
В този миг Кати осъзна, че мъжът не гледа в нея. Погледът му беше впит в списанията на рафта до касата.