— Онзи „Ентъртейнмънт Уийкли“ — каза той. — Ще бъдете ли така добра?
Тя се пресегна и му подаде списанието. Без да ѝ благодари, той бързо го прелисти и се спря на някаква статия. Кати не можеше да види какво пише, но забеляза няколкото снимки на млада брюнетка, в които той се беше вторачил.
Кати пое дълбоко дъх и се опита да се успокои. После вдигна треперещите си ръце към лицето си и се разсмя на глас. Мъжът вдигна поглед от снимката на своето момиче-мечта, погледна я неразбиращо и отново се втренчи в списанието, без да прояви ни най-малко любопитство по отношение на тази висока, обикновена наглед жена. Кати избърса сълзите от очите си, обърна се и започна внимателно да нарежда продуктите от количката върху конвейерната лента.
За извършени услуги
— Първоначално смятах, че си въобразявам… но вече съм сигурна — съпругът ми се опитва да ме подлуди.
Доктор Хари Бърнстайн кимна и след кратка пауза прилежно записа думите на пациентката си в стенографския бележник, положен в скута му.
— Нямам предвид, че просто ме дразни и по този начин ме побърква — имам предвид, че ме кара да подлагам на съмнение здравия си разум. И го прави съвсем умишлено.
Зареяла поглед встрани от Хари, Патси Рандълф се обърна на кожената кушетка, за да погледне психиатъра си. Макар да държеше кабинета си на Парк авеню доста затъмнен по време на сеанси, той забеляза, че очите ѝ са пълни със сълзи.
— Много сте разстроена — отбеляза той с кротък глас.
— Разбира се, че съм разстроена — отвърна тя. — Нещо повече — аз се страхувам.
Тази жена, наближаваща петдесетте, беше негова пациентка от два месеца. По време на сеансите едва не се бе просълзила, но досега не бе плакала. Сълзите са важен барометър на емоционалния климат. Някои пациенти с години не се разплакват пред лекарите си, но когато очите им започнат да се насълзяват, всеки вещ терапевт се сепва и застава нащрек.
Хари хвърли изучващ поглед към Патси, когато тя се обърна отново и зачовърка едно копче на възглавничката до бедрото си.
— Продължавайте — насърчи я той. — Разкажете ми.
Тя издърпа хартиена кърпичка от кутията до кушетката и внимателно избърса очите си — както винаги имаше безупречен грим.
— Моля ви — тихо каза Хари.
— Случвало се е вече няколко пъти — започна тя неохотно. — Снощи стана най-лошото. Бях в леглото, когато чух този глас. В началото не успях да го доловя съвсем ясно. Тогава той каза… — тя се поколеба. — Каза, че е духът на баща ми.
Мотивите за терапията не ставаха по-ясни от това и Хари още по-дълбоко се съсредоточи.
— Сигурна ли сте, че не е било сън?
— Не, бях будна. Не можех да заспя и бях станала за чаша вода. След това започнах да кръстосвам из апартамента. Чувствах се като обезумяла. Легнах си отново в леглото. И гласът… имам предвид гласът на Питър… каза, че е духът на баща ми.
— Какво каза точно?
— Беше някакъв нескончаем брътвеж. Говореше за какво ли не от миналото ми. Случки от времето, когато бях малка. Не зная със сигурност. Трудно се чуваше.
— Това бяха ли неща, които съпругът ви знае?
— Не всички — гласът ѝ стана дрезгав. — Но е възможно да ги е разбрал отнякъде. Ако е преглеждал писмата ми и годишниците. Такива неща.
— Сигурна ли сте, че именно той е говорил?
— Гласът звучеше горе-долу като този на Питър. Но, съгласете се, кой друг може да е бил? — тя се изсмя с глас, наподобяващ кудкудякане. — Искам да кажа, едва ли може да е бил духът на баща ми, нали?
— Може би просто е говорел на сън.
За минута тя остана безмълвна.
— Виждате ли, там е работата… Той не си беше легнал. Беше в кабинета си и играеше някаква видеоигра.
Хари продължи да си записва.
— И сте го чула от кабинета?
— Трябва да е стоял зад вратата… О, докторе, звучи нелепо. Зная, че е така. Но си мисля, че беше коленичил зад вратата… тя е точно до спалнята… и шепнеше.
— Влязохте ли в кабинета? Попитахте ли го какво става?
— Отидох до вратата много бързо, но щом я отворих, той се беше върнал на бюрото.
Тя се вторачи в ръцете си и откри, че е накъсала на парченца носната си кърпичка. После крадешком погледна към Хари, за да разбере дали е забелязал невъздържаното ѝ поведение, което, разбира се, беше така, след което пъхна хартийките в джоба на скъпия си бежов панталон.
— И след това?
— Попитах го дали е чул нещо, някакви гласове. А той ме погледна, все едно че не съм с всичкия си, и продължи да играе.
— И тази нощ повече не чухте никакви гласове?
— Не.