Хари заразглежда изпитателно пациентката си. Трябва да е била хубаво момиче на младини, помисли си той, защото сега беше хубава жена (терапевтите абсолютно винаги виждат детето у възрастния). Лицето ѝ бе гладко и имаше леко вирнат нос като височайша особа от Кънектикът, която дълго и упорито обяснява как ще си направи пластична операция на носа, но така и не го прави. Спомни си, че Патси му бе казала, че теглото никога не ѝ е било проблем: наемала си личен треньор винаги щом качи два-три килограма. Беше казала — с раздразнение, прикриващо тайна гордост — че мъжете често се опитвали да я свалят по баровете и кафенетата.
— Казвате, че се е случвало и преди? Да чувате този глас?
Отново последва колебание.
— Може би два-три пъти. И все през изминалите две седмици.
— Но защо Питър би искал да ви побърка?
Патси, която бе посетила Хари, демонстрирайки класическите симптоми на обичайната криза на средната възраст, досега не бе говорила много-много за съпруга си. Хари знаеше, че съпругът ѝ е привлекателен, с няколко години по-млад от нея и не особено амбициозен. Бяха женени от три години — втори брак и за двамата — и като че ли нямаха кой знае колко общи интереси. Но това, разбира се, беше само версията на Патси. „фактите“, които се разкриват в кабинета на един психиатър, понякога се оказваха доста хлъзгави. Хари Бърнстайн бе работил усилено, за да се превърне в жив детектор на лъжата и впечатлението му за брака бе, че има доста неизречени конфликти между съпруга и съпругата.
Патси обмисляше въпроса му.
— Не зная. Разказах на Сали…
Хари се сети, че бе споменавала Сали, нейната най-добра приятелка. Тя беше също такава почтена съпруга от Горен Ист Сайд — една от онези дами, които дават обеди — и бе омъжена за директора на една от най-големите банки в Ню Йорк.
— Тя каза, че Питър може би ми завижда. Искам да кажа, само ни вижте — аз съм тази, която води светски живот, мои са приятелите, мои са парите…
Хари долови маниакална нотка в гласа ѝ. На нея също не ѝ убягна и бързо се овладя.
— Просто не проумявам защо го прави. Но той със сигурност знае.
— Говорила ли сте с него за това?
— Опитах се. Но той отрича всичко — тя поклати глава и в очите ѝ отново набъбнаха сълзи. — А после… птичките.
— Птички?
Поредната носна кърпичка бе издърпана, употребена и накъсана на парченца. Този път тя не прикри уликите.
— Притежавам колекция керамични птички. Произведени са от Бьом2. Чували ли сте за тази фирма?
— Не.
— Много са скъпи. Немски са. Великолепна изработка. Някога принадлежаха на родителите ми. Когато баща ни почина, със Стив си поделихме наследството, но той взе повечето ценни фамилни реликви. Това наистина ме нарани. Аз пък успях да взема птичките.
Хари знаеше, че майка ѝ бе починала преди десет години, а баща ѝ преди около три. Той бил суров човек и имал слабост към по-големия брат на Патси, Стивън. Отнасял се снизходително към нея цял живот.
— Имам четири от тях. Бяха пет, но когато бях на дванайсет, счупих една от тях. Втурнах се в стаята — бях много развълнувана за нещо и исках да го разкажа на баща ми — блъснах се в масата и съборих една от фигурките. Врабчето. Счупи се. Баща ми ме напляска с върбова пръчка и ме изпрати в леглото без вечеря.
Аха, ето една важна случка. Хари си записа, но реши да не повдига случая засега.
— И?
— На сутринта, след като чух духа на баща ми за първи път… — гласът ѝ се изостри. — Искам да кажа, на сутринта след като Питър започна да ми шепне… Намерих една от птичките счупена. Лежеше на пода във всекидневната. Попитах Питър защо го е направил — знае колко много означават тези фигурки за мен, а той отрече. Каза, че сигурно съм ходила насън и сама съм я счупила. Но аз зная, че не е така. Трябва да го е сторил Питър — завърши тя със суровия си безумен глас.
Хари хвърли поглед към часовника. Ненавиждаше заветните закони на психоанализата: идеално разчетения сеанс от петдесет минути. Имаше още толкова много неща, в които искаше да се порови. Ала пациентите се нуждаят от постоянство и, според старата школа, от дисциплина.
— Съжалявам, но времето ни изтече — каза той.
Патси покорно стана. Хари отбеляза колко раздърпана изглежда. Е, да, гримът ѝ бе старателно нанесен, но копчетата на блузата ѝ бяха закопчани накриво. Или се бе облякла набързо, или просто не бе обърнала внимание. И една от каишките на скъпите ѝ жълтеникавокафяви обувки също не бе закопчана.
Тя се изправи.
— Благодаря ви, докторе… Хубаво е, когато човек има с кого да сподели.
— Всичко ще се оправи. До следващата седмица.