Хари набързо си записа нещо.
— Звучеше ли като гласа на баща ти? Имам предвид тона?
— Не беше баща ми — каза тя, като гласът ѝ прегракна от гняв. — Беше съпругът ми, който се преструваше, че е баща ми. Вече ви казах.
— Знам. Но самото звучене? Тембърът?
Тя се замисли.
— Може би. Но съпругът ми го е виждал. Освен това има видеозаписи с татко. Питър трябва да ги е слушал и се е преправил на него.
— Къде беше Питър, когато го чу?
Тя заразглежда внимателно един рафт с книги.
— Не си беше точно вкъщи.
— Не беше ли?
— Не. Излезе за цигари. Но разбрах как го е направил. Сигурно е монтирал някакъв говорител и магнетофон. Или може би някой от онези преносими радиоприемници — гласът ѝ заглъхна. — Питър също така е добър имитатор. Нали се сещате, умее да се преправя. Затова е могъл да имитира всички онези гласове.
— Всички гласове ли?
Тя се прокашля.
— Този път имаше още духове — гласът ѝ отново се усили някак налудничаво. — Дядо ми. Майка ми. И други. Дори не знам кои бяха.
Патси се втренчи в него за миг, после сведе очи. Щракна закопчалката на чантата си с натрапчив жест, погледна вътре и извади пудриера и червило. Загледа ги втренчено, после ги остави настрана. Ръцете ѝ трепереха.
Хари направи продължителна пауза.
— Патси… искам да те попитам нещо.
— Може да ме питате всичко, докторе.
— Просто да допуснем — в полза на доказателствата — че Питър не се е преструвал на всички тези духове. Откъде другаде би могло да са дошли гласовете?
— Не вярвате и дума от това, което казвам, нали? — отвърна рязко тя.
Най-трудната част от работата на психиатъра, докато преследва истината, е да убеди пациента си, че е на негова страна.
— Разбира се, че е възможно това, което казваш за съпруга си. Но нека да оставим това настрана и да допуснем, че има друга причина за гласовете — каза той спокойно.
— И тя е?
— Че ти наистина си чула нещо — може би как съпругът ти говори по телефона, може би шум от телевизора или от радиото, но каквото и да е било, то няма нищо общо с духове. Проектирала си собствените си мисли върху това, което си чула.
— Искате да кажете, че всичко е плод на въображението ми.
— Казвам, че може би думите сами по себе си са породени от подсъзнанието ти. Какво мислиш за това?
Тя се замисли върху казаното за миг.
— Не знам… Би могло. Предполагам, че това донякъде звучи разумно.
Хари се усмихна.
— Това е добре, Патси. Добре е като за начало, че го признаваш.
Тя изглеждаше доволна, като ученичка, която е получила похвала от преподавателя си.
После психиатърът стана сериозен.
— Сега още нещо — когато гласовете говорят, че трябва да се нараниш… ти няма да ги слушаш, нали?
— Няма, обещавам — отвърна му тя, усмихвайки се смело. — Разбира се, че няма да ги слушам.
— Точно така — той хвърли поглед към часовника си. — Виждам, че времето ни почти е изтекло, Патси. Искам да направиш нещо. Искам да си водиш дневник, в който да записваш какво ти казват гласовете.
— Дневник? Добре.
— Записвай всичко, което ти казват, а след това ще го прегледаме заедно.
Тя се изправи. Обърна се към него.
— Може би просто трябва да помоля някой от духовете да ме придружи на сеанса… но тогава ще се наложи да ми поискате двойна такса, нали?
Той се засмя.
— До следващата седмица.
В три часа сутринта на следващата сутрин Хари се събуди от телефонен звън.
— Доктор Бърнстайн?
— Да?
— На телефона е полицай Кавано от участъка.
Хари се изправи и се помъчи да прогони съня. Първата мисъл, която му хрумна, бе за Хърб — пациент от клиниката в Бруклин. Горкият човек бе шизофреник в лека форма, напълно безобиден, но непрекъснато го смазваха от бой заради грубото му заплашително поведение.
Но не това бе причината за обаждането.
— Вие сте психиатърът на госпожа Патриша Рандълф?
Сърцето му заби учестено.
— Да, аз съм. Тя добре ли е?
— Получихме обаждане… Намерихме я на улицата пред жилището ѝ. Няма пострадали, но тя като че ли има истеричен пристъп.
— Веднага идвам.
Когато пристигна пред сградата, където живееше семейство Рандълф, намираща се през десет пресечки, Хари завари Патси и съпругът ѝ във фоайето. До тях стоеше униформен полицай.
Хари знаеше, че семейство Рандълф са богати, но сградата бе по-хубава, отколкото очакваше. Беше една от най-луксозните многоетажни сгради, построена от Доналд Тръмп през осемдесетте. Беше чел в „Таймс“, че триетажните надстройки се продават за по двайсет милиона долара.