— Докторе — извика Патси, щом видя Хари.
Тя изтича към него. Хари бе предпазлив по отношение на физическите контакти с пациентите си. Знаеше всичко за насочването и пренасочването на чувства и желания — напълно нормалното привличане между пациента и неговия терапевт — но с подобен контакт трябваше да се борави предпазливо. Затова хвана Патси за раменете, така че да не може да го прегърне и я отведе до кушетката във фоайето.
— Господин Рандълф? — попита Хари, обръщайки се към съпруга ѝ.
— Точно така.
— Аз съм Хари Бърнстайн.
Двамата мъже се здрависаха. Питър Рандълф доста се доближаваше до това, което беше очаквал Хари — елегантен, привлекателен, добре сложен мъж на около четиридесет. Очите му бяха изпълнени с гняв и смущение, имаше измъчен вид. Напомни на Хари за един пациент, когото бе лекувал за кратко — мъж, чието единствено оплакване бе, че му е трудно да живее при наличие на съпруга и две любовници. Питър бе облечен с бургундово червен копринен халат и меки кожени пантофи.
— Имате ли нещо против да разговарям с Патси насаме? — попита го Хари.
— Не. Ще бъда горе, ако ви потрябвам — думите бяха отправени едновременно към Хари и полицая.
Хари също хвърли поглед към ченгето, което отстъпи встрани и остави докторът да говори с пациентката си.
— Какво се случи? — обърна се Хари към Патси.
— Птичката — каза тя, давейки се в сълзи.
— Някоя от керамичните птички?
— Да — прошепна тя. — Той я счупи.
Хари внимателно я огледа. Тази вечер Патси беше в лошо състояние. Косата ѝ беше на клечки, пеньоарът ѝ — мърляв, ноктите на ръцете ѝ — мръсни. Както на сеанса онзи ден. Само гримът ѝ бе както трябва.
— Разкажи ми какво се случи.
— Бях заспала и тогава чух онзи глас да ми казва: „Бягай! Трябва да се измъкнеш. Те са съвсем близо. Те ще те наранят.“ И аз скочих от леглото и изтичах в хола, а там… там имаше една птичка от бьомски порцелан. Червеношийката. Беше разбита на парченца, пръснати по целия под. Започнах да пищя, защото знаех, че са по петите ми — гласът ѝ се усили. — Духовете… Те… искам да кажа Питър… беше по петите ми. Само си метнах пеньоара и избягах.
— И какво направи Питър?
— Той побягна след мен.
— Но той не те нарани, нали?
Патси се поколеба.
— Не. — Тя огледа студеното мраморно фоайе с параноичен поглед. — Ами… той всъщност извика полицията… Но не разбирате ли? Питър нямаше избор. Той трябваше да извика полицията. Нима не би постъпил така всеки, ако съпругата му избяга от апартамента, пищейки? Да не извика полицията би изглеждало подозрително… — гласът ѝ заглъхна.
Хари потърси с поглед белези за предозиране с медикаменти или алкохол. Не откри нищо.
Тя огледа още веднъж фоайето.
— Сега по-добре ли се чувстваш?
Патси кимна.
— Съжалявам — каза тя. — Заради мен трябваше да изминете целия този път дотук през нощта.
— За това съм дошъл… Кажи ми, сега вече не чуваш гласове, нали?
— Не.
— А птичката? Дали не е било нещастен случай?
За миг тя се замисли върху думите му.
— Ами, Литър беше заспал… Може би съм я разглеждала преди това и съм я оставила на ръба на масата — звучеше напълно разумно. — Може пък и икономката да е била… Възможно е аз да съм я бутнала.
Полицаят погледна часовника си и закрачи наоколо.
— Мога ли да говоря с вас, докторе? — попита той. Двамата мъже застанаха в един от ъглите на фоайето.
— Мисля си, че трябва да я отведа в центъра — провлачи ченгето с женствен маниер. — Дамата беше неконтролируема преди малко. Но случаят си е ваш. Смятате ли, че е ЕН?
Емоционално неуравновесена — диагнозата, с която автоматично влиза в сила изпращането ѝ в психиатрия. Ако кажеше „да“, Патси щеше да бъде отведена и хоспитализирана.
Моментът беше критичен. Хари се замисли.
Аз мога да ти помогна и ти можеш да ми помогнеш…
— Дайте ми малко време — каза Хари на ченгето.
Той се върна при Патси и седна до нея.
— Имаме проблем. Полицията иска да те отведе в болница. И ако подадеш жалба, че Питър се опитва да те побърка или да те нарани, истината е, че съдията няма да ти повярва.
— Защо аз? Та аз не съм направила нищо! Гласовете бяха! Те… искам да кажа, Питър беше.
— Никой няма да ти повярва. Обикновено така се случва. Сега можеш да се върнеш горе и да продължиш живота си или те ще те отведат в централната болница. А ти не искаш това. Повярвай ми. Можеш ли да се овладееш?
Патси сведе глава към ръцете си.
— Да, докторе, мога — най-сетне каза тя.