Каролин пъхна накрайника на пистолета в резервоара на колата си и сложи езичето на дръжката. Изправи се и потръпна от студ. Беше облечена с бежовия си костюм Еван Пикоун, с дълбоко изрязано деколте, без блуза отдолу и с къса пола. С известно задоволство забеляза как очите на клиента се отделят от асфалта и се плъзгат внимателно по тялото ѝ. Макар че в него имаше нещо недодялано — изсечените черти на лицето и месестите ръце — мъжът беше облечен добре. Гладък сив костюм и тъмен тренчкот с много джобове с капаци. Автомобилът му бе линкълн, златистокафяв. Струваше, пресметна тя, горе-долу колкото нейният. Беше благоразположена към мъже със скъпи коли.
Пистолетът на бензиновата колонка щракна и тя влезе в сградата, за да плати.
Чаша чисто кафе, пакетче бонбони Лайфсейвърс. Ментолови.
Без всякаква следа, че я е познал, докато ѝ подаваше рестото, младият служител вдигна очи от портативния телевизор само колкото да хвърли поглед върху бюста ѝ. Всъщност може би само лицето ѝ не му бе познато.
Тя излезе навън, като гледаше към мъжа с линкълна, който захвърли телефона на автомобилната седалка и бръкна в джоба си, търсейки пари. Той отново хвърли поглед към нея.
После замръзна. Очите му се разшириха, приковани точно зад нея.
И в този миг тя усети как около талията ѝ се извива нечия ръка и усети студено парче метал до ухото си.
— О, Господи…
— Затваряй си устата, госпожо — изрече със заекване в ухото ѝ млад мъжки глас. Беше нервен и миришеше на уиски. — Качваме се в колата ти и изчезваме. Само да си гъкнала и си мъртва.
Каролин никога не бе нападана. Беше живяла в Чикаго и Ню Йорк, за кратко и в Париж, но единственият път, когато изобщо бе физически заплашвана, извършителят не беше бандит, а съпругата на мъжа, който живееше в отсрещния апартамент. Сега беше парализирана от страх.
— Моля ви, просто вземете ключовете — едва успя да каже тя, когато нападателят я повлече към колата ѝ.
— Не става, маце. Трябваш ми точно толкова, колкото и колата ти.
— Моля ви, недейте! — простена тя. — Ще ви дам много пари. Ще…
— Затваряй си устата. Идваш с мен.
— Напротив! — Мъжът с линкълна се бе промъкнал до задната седалка на лексуса ѝ и стоеше между тях двамата и автомобила. Погледът му беше твърд. Не изглеждаше уплашен. Затова пък хилавият младеж остана ужасѐн и насочи оръжието насреща му.
— Разкарай се, по дяволите, от пътя ми, господине. Никой няма да пострада, ако правите каквото ви казвам — извика той.
— Щом искаш колата, вземи я — спокойно отвърна мъжът. — Дори вземи моята кола. Нова е. Само на двайсет хиляди километра е — продължи той и протегна ключовете към него.
— Взимам нея и нейната кола, а ти ще се разкараш от тук. Не искам да те застрелям — оръжието в ръката му потрепери.
Беше мършав младок, простоват, с белезникава кафява коса, вързана на извита опашка.
Мъжът с линкълна се усмихна и продължи все така спокойно:
— Виж какво, приятел. Кражбата на коли не е кой знае какво престъпление. Но обвинението в отвличане или изнасилване? Забрави. Направо си заминаваш завинаги.
— Разкарай се, по дяволите, от пътя ми — гласът на младежа стана дрезгав. Той се придвижи на няколко метра, дърпайки Каролин със себе си. Тя хленчеше. Мразеше се за това, но не можеше да се овладее.
Мъжът с линкълна не помръдна от мястото си и хлапето насочи оръжието право в лицето му.
След това всичко се случи много бързо.
Мъжът с линкълна обърна длани към нападателя в знак, че се предава и леко отстъпи назад.
Задната врата на колата се отвори и хлапето я блъсна вътре. Мисълта, че никога не е била на задната седалка на собствения си автомобил, че е много тясно и ще си скъса чорапогащника, я изненада.
Нападателят се насочи към предната страна на колата и шофьорското място на лексуса, като изблъска от пътя си мъжа с линкълна, който все още стоеше с вдигнати ръце.
Каролин погледна отчаяно към витрината на бензиностанцията. Младият служител все още беше зад щанда — продължаваше да яде чипс и да зяпа „Роузан“ на малкото телевизорче.
Младежът понечи да се качи в автомобила, но спря и погледна назад — накрайникът на пистолета все още бе в резервоара.
Мъжът с линкълна се хвърли и сграбчи въоръжената ръка на нападателя, който зяпна смаяно и започна ожесточена борба да освободи ръката си. Но мъжът с линкълна бе по-силен. Каролин блъсна вратата до себе си и изскочи навън, когато двамата мъже се претърколиха върху капака на лексуса, вкопчени един в друг за оръжието. Мъжът с линкълна удари няколко пъти китката на противника си върху предното стъкло и черният пистолет отхвръкна от ръката му. Каролин хвърли бегъл поглед към него, когато оръжието се приземи в краката ѝ. Пистолетът не изгърмя.