Никога не бе държала оръжие в ръцете си, но сега се наведе и вдигна пистолета. Почувства тежестта и топлината му. Без да се замисли, Каролин заби дулото в лицето на нападателя и той се свлече като дрипа.
Мъжът с линкълна — с цяла глава по-висок от хлапето — се претърколи от капака на колата и го вдигна за яката.
Нападателят се взря в смутените очи на Каролин и навярно прецени, че тя няма да стреля. С изненадваща сила той отблъсна мъжа с линкълна и офейка, потъвайки бързо в храсталака зад бензиностанцията.
Каролин насочи оръжието в тази посока.
— Стреляй в краката му, не в гърба му. Ще загазиш, ако го убиеш — настойчиво ѝ извика мъжът с линкълна.
Но ръцете ѝ започнаха да треперят и когато най-сетне успя да се овладее, нападателят беше изчезнал.
В далечината потегли кола и двамата ясно чуха продънения ѝ ауспух. Последва свистене на гуми.
— О, Господи, о, Господи — Каролин затвори очи и се подпря на колата.
Мъжът с линкълна дойде при нея.
— Добре ли си?
— Да — кимна тя. — Не. Не знам… Какво да кажа? Благодаря ти.
— Ъ-хъм… — той кимна към оръжието в ръцете ѝ, насочено лекомислено към корема му.
— О, съжалявам.
Тя му го подаде, но той сведе очи и каза:
— По-добре да е в теб, когато дойдат ченгетата. Не трябва да си имам много вземане-даване с оръжия.
В първия момент Каролин не разбра смисъла на думите му. За миг си помисли, че той се лекува и да хване оръжие за него би било равносилно на това някой от Анонимните алкохолици да си вземе питие. Може би хората ставаха зависими към оръжията така, както други хора като съпругът ѝ например — се пристрастяваха към хазарта, жените или кокаина.
— Не разбирам.
— Имам досие.
Каза го без срам или гордост, но с тон, който предполагаше, че е свикнал да го споменава в самото начало на разговора, изваждайки истината наяве и проследявайки каква ще бъде реакцията. Каролин не реагира по никакъв начин и той продължи.
— Хванат ли ме с оръжие… ще си имам проблеми.
— О — каза тя, сякаш той беше служител на супермаркет, който ѝ обясняваше, че е изтекъл срокът на талон за отстъпка за сос за спагети.
Очите му отново потънаха в бежовия ѝ костюм. Е, по-точно в онази част на тялото, която не беше покрита от костюма.
Мъжът хвърли поглед към вътрешната част на бензиностанцията, където служителят очевидно продължаваше да си гледа телевизионното предаване и каза:
— По-добре да извикаме ченгетата. Този там със сигурност няма да го направи.
— Чакай — каза тя. — Може ли да те попитам нещо?
— Разбира се.
— За какво си осъден?
Той се поколеба.
— Ами — започна бавно. А после навярно реши, че Каролин, с хубавия си костюм, тясна пола, черни дантелени чорапи от Виктория’с Сикрет, точно тази Каролин, това прелестно ароматно парче („Опиум“, 49 долара за 30 милилитра) никога нямаше да бъде негова и затова нямаше какво да губи, затова ѝ каза: — Нападение със смъртоносно оръжие. Пет параграфа. Виновен по всички. А, и съучастие в извършване на нападение. Е, да извикаме ли ченгетата?
— Не — отвърна тя, прибирайки оръжието в жабката на колата си. — Мисля, че трябва да пийнем по нещо.
И кимна към фоайето на мотела от другата страна на шосето.
Събудиха се три часа по-късно.
Той приличаше на пушач, но всъщност не беше. Приличаше ѝ на човек, който пие и пи наистина, но само една бира на фона на нейните три от стека с шест бири, които купиха от магазинчето до мотела, след като и двамата изпиха по едно мартини в бара.
Загледаха се в напукания таван.
— Трябва ли да се прибираш някъде?
— Нима не е така при всички?
— Имам предвид сега. Тази нощ.
— Не. Просто днес съм в района. Утре се прибирам вкъщи.
Домът му, обясни той, докато пиеха мартинито, бил в Бостън. Щял да пренощува в хотел „Кортярд“ в Кламат.
Името му било Лорънс — категорично не „Лари“. След като излязъл от затвора, влязъл в правия път и се отказал от работата си да събира дългове от разни хора, които той описа смътно като „местни бизнесмени“.
— Събирах лихви от заеми — поясни той. — Лихвата върху заемите, които вземат големите риби. Трябва да се плаща лихва.
— Като в „Роки“.
— Да, нещо такова — леко се усмихна Лорънс.