Тисовата врата се затвори с трясък.
Мислейки за бельото в чантата и за това как отново ще започне да излиза на срещи, Мариса отново си представи Дейл О’Баниън. Представи си как ще мине тази вечер. Стана ѝ студено, изправи се и продължи към ресторанта.
На чаша Шардоне (дръзко седнала сама на бара — само така, момиче), Мариса разсеяно се замисли за това какво би могла да работи. Не че беше много притисната от времето. Разполагаше с парите от застраховката. Имаше и спестявания. Къщата беше почти изплатена. Не ѝ се налагаше да работи. Тя просто искаше да работи. Да преподава. Или да пише. Може би щеше да си намери работа в някой от местните вестници. Дори можеше да започне да учи медицина. Спомни си как Джонатан ѝ казваше някои от нещата, които правеше в болницата и тя разбираше всичко. Мариса имаше много логичен ум и беше отлична ученичка. Ако беше решила да продължи образованието си след бакалавърската си степен преди години, щеше да получи пълна стипендия за магистратура.
Още вино.
Почувства се тъжна. Но само след миг очите ѝ проблеснаха и тя беше най-веселото същество на бара. Смяната на настроенията ѝ приличаше на движението на оранжевите шамандури, с които маркираха капаните за омари на дъното на сивия океан.
Смъртоносният океан.
Замисли се отново за мъжа, когото чакаше в светлината на свещите в този романтичен ресторант.
Паниката неочаквано я връхлетя. Дали не можеше да се обади на Дейл и да му каже, че още не е готова за това?
Върви си вкъщи, изпий още една чаша вино, пусни Моцарт, запали си огън. Задоволи се със собствената си компания.
Понечи да даде знак на бармана за сметката.
После внезапно в съзнанието ѝ изникна спомен. Спомен от времето преди Джонатан. Спомни си детството си, как язди пони до дядо си, яхнал неговата висока Апалуса. Спомни си как изпитият старец спокойно вади револвера си и се прицелва надолу в гърмящата змия, която се е завила на кравай, готова да ухапе Шетланд, на който яздеше Мариса. Внезапният изстрел размаза змията и я превърна в кървава пихтия на пясъка.
Дядо ѝ се беше притеснил, че малкото момиче ще се разстрои от гледката на смъртта. В края на пътеката те слязоха от конете. Той седна до нея и ѝ каза да не се разстройва — наложило се да застреля змията. „Но няма страшно, миличко, душата на змията отлетя на небето.“ Тя се беше намръщила.
— Какво има? — попита дядо ѝ.
— Много лошо. Искам да отиде в ада — отговори тогава тя. Сега ѝ липсваше това смело момиченце. И знаеше, че ако се обади на Дейл, за да отмени уговорката, това ще бъде провал за нещо, което е важно за нея. Все едно да позволи на змията да ухапе понито ѝ.
Не, Дейл беше първата стъпка, абсолютно необходимата стъпка, за да продължи живота си без Джонатан.
Внезапно той се появи — симпатичен оплешивяващ мъж. Чудесно тяло, отбеляза тя. Беше в тъмен костюм и с черна тениска под сакото, а не с бяла полиестерна риза и скучна вратовръзка, както беше обичайно в този район.
Тя помаха, докато той отвърна с чаровна усмивка и се приближи.
— Мариса? Аз съм Дейл.
Силно ръкостискане. Тя му отговори също толкова силно.
Той седна до нея на бара и поръча чаша Пино Ноар. Помириса го с удоволствие и чукна чашата си в нейната.
Отпиха.
— Не бях сигурна дали няма да закъснееш. Понякога е трудно човек да се измъкне от работа — каза тя.
Още една глътка вино.
— В общи линии аз сам определям работното си време — каза той.
Поговориха няколко минути и отидоха при салонния управител. Жената ги заведе до масата, която бяха поръчали. Секунди по-късно бяха настанени до прозореца. Прожекторите извън ресторанта светеха надолу към сивата вода. В първия момент гледката я разстрои — заради мислите за Джонатан и смъртоносния океан, но тя прогони тези мисли и се концентрира върху Дейл.
Водеха неангажиращ разговор. Той беше разведен и нямаше деца, въпреки че винаги искал.
С Джонатан също нямаха деца, каза тя.
Говориха за времето в Мейн, за политика.
— Пазарувала си — той направи знак с глава към пакета на бели и розови райета, който тя беше оставила до стола си.
— Дълго бельо — пошегува се тя. — Предполага се, че зимата ще е дълга.
Докато довършат бутилката вино, поговориха още малко, после всеки от тях изпи по още една чаша, макар на нея да ѝ се стори, че пие повече от него.
Мариса започваше да се напива.
Внимавай, момиче. Умът ти трябва да остане бистър.
После си помисли за Джонатан и допи чашата.
Към десет часа той огледа опразващия се ресторант. После спря настойчив поглед върху нея и каза: