Появиха се още две патрулки, а след тях и четвъртита линейка.
Да избягам или да остана?
По дяволите, те може да разпознаят колата ми. Щеше да изглежда по-подозрително, ако избяга.
Ще си измисля някаква история. Съпругът ми се обади и ме помоли да го взема с колата.
Съпругът ми искаше да се срещнем тук…
Случайно видях колата на съпруга ми…
Ченгетата почукаха на вратата на стая 103 и тъй като не последва никакъв отговор, хилавият мъж с бялата риза отключи вратата. Той се отдръпна, когато ченгетата с извадено оръжие нахлуха вътре.
Единият излезе навън и каза нещо на служителите от линейката. Полицаите бавно влязоха в стаята. Ако това беше стаята на Стан и ако Стан беше вътре, Каролин предположи, че е мъртъв.
Но какво се беше случило? Какво…
По стъклото на колата се чу почукване. Тя изпищя и се обърна. До нея стоеше едро ченге и Каролин го зяпна с отворена уста.
— Госпожо, бихте ли преместили колата си? — любезно попита набитото късоподстригано ченге.
— Аз… Гумата… Спукана е.
— Проблем ли има, госпожо?
— Не. Няма проблем. Аз само… Само дето ми се спука гумата.
— Може ли да видя шофьорската ви книжка и регистрационния талон, моля?
— Защо?
— Ако обичате, книжката и талона.
— Да, разбира се — каза тя, гледайки втренчено полицая, значката и предавателя му, но не помръдна.
Изминаха няколко секунди.
— Веднага!
— Аз…
— Госпожо, държите се странно. Ако обичате, излезте от автомобила.
— Да, полицай, веднага… — Тя се усмихна и се наведе към него, притискайки ръце към тялото си. Но щом хвърли поглед към озадачената му физиономия, осъзна, че привличащата вниманието вдлъбнатина между гърдите ѝ беше скрита от консервативната ѝ синя блуза.
Излезе от колата и му подаде документите си.
— Пила ли сте?
— Не, полицай. Е, изпих една бира преди няколко часа. Тоест, две.
— Ясно.
След това Каролин погледна към задната гума и се намръщи. Сякаш някой беше поставил капан под гумата — парче дърво с няколко пирона, забити в него.
Ченгето забеляза погледа ѝ.
— Проклети дечурлига! Понякога си правят такива шеги. Мислят си, че е много забавно. Това ли е настоящият ви адрес? — каза той, като кимна към шофьорската ѝ книжка.
— Да — каза тя разсеяно. Очите ѝ бяха отправени към хотелската стая. Бяха дошли още полицейски коли, вече бяха десетина и сигналните им буркани светеха тревожно в червено и синьо. Двама костюмирани мъже със значки около вратовете — единият с буйна коса, а другият плешив, пристигнаха и влязоха в стая 103.
Ченгето отиде до задната част на лексуса, за да провери регистрационния номер на колата. Изглеждаше спокоен и разумен. Каролин започна да се успокоява.
Ще я пусне да си върви, разбира се, че ще я пусне. Всичко ще бъде наред. Просто запази спокойствие. Те изобщо няма да се досетят за нищо.
В този момент предавателят на късоподстриганото ченге изпука.
— Двойно убийство в хотел „Херитидж“. Жертвите са Лорета Сампълс, бяла жена, трийсет и две годишна и Стаили Сиарели, бял мъж, трийсет и девет годишен.
— Какво? — смаяно каза ченгето, като вдигна очи от шофьорската книжка в ръцете си.
— О, Господи — успя да каже Каролин Сиарели.
— Детектив! — извика пътният полицай на плешивия мъж със значката около врата. — Мисля, че е по-добре да дойдете насам.
Пет минути по-късно тя седеше на задната седалка на патрулката, където я бяха помолили да остане, докато приключи всичко, но поне не ѝ бяха сложили белезници.
Един млад полицай отиде тичешком при детективите. Държеше голяма пластмасова торба, в която беше пистолетът, който Лорънс очевидно беше изпуснал по време на бягството си.
— Какво имаме тук? — попита единият детектив.
— Вероятно оръжието на убийството — каза младият полицай някак твърде настойчиво. Думите му бяха посрещнати с насмешка от обиграните детективи Мът и Джеф.
— Да видим — каза оплешивяващият детектив. — Ей, Чарли, имаме ли латентни отпечатъци?
Един полицай с латексови ръкавици отиде при тях. Носеше кутия с прикрепена към нея пръчица, която приличаше на малка неонова лампа. Полицаят освети оръжието със зеленикава светлина, като внимателно го разглеждаше.
— Не, никакви следи.
Слава Богу, Лорънс беше заличил отпечатъците.
— Тук обаче има нещо — продължи Чарли, като извади лупа. — Прилича на парченце синя материя, която се е закачила за предпазителя. — Той внимателно го разгледа. — Да, със сигурност е от хартиена носна кърпичка.