Затова наместниците в шерифството на Калдон, или поне Ед и Боз, не пропускаха възможност да си изпълняват дълга, тоест да вкарват Нейт в правия път. Точно както правеха в гимназията. Видеха ли го да си купува хранителни продукти, те се усмихваха и казваха: „Имаш ли нужда от помощ“, което всъщност означаваше: „Защо не се ожениш, педал?“
Или ако караше колело към Рейбърн Хил, те го настигаха с патрулната, включваха сирената и викаха по високоговорителя: „Отбий вляво!“ Веднъж направо му бяха изкарали акъла в някакви къпинови храсти.
Но той никога не схващаше намеците. Просто продължаваше да прави това, което правеше — да носи тъмния си тренчкот почти през цялото време, да живее позорния си живот и да отстъпва път на Ед и Боз, когато се сблъскаше с тях на главната улица. Точно както правеше по коридорите на гимназията „Хоторн“.
Затова Ед трябваше да си признае, че изпита задоволство, когато хванаха натясно Нейт в стаята за разпити. Момчето беше уплашено, потръпващо нервно и унило в лятната жега.
— Той трябва да е вървял точно покрай къщата ти — продължи Боз с негодуващ тон. — Не може да не си го видял.
— Хм. Не го видях.
„Той“ беше Лестър Ботс, който в момента седеше брадясал и вмирисан в съседната килия. Мърлявият тридесет и петгодишен рецидивист от години беше болното място на шерифството в Калдон. Никога не беше осъждан за нищо, но наместниците знаеха, че той стои в основата на много от дребните престъпления в района. Лестър беше бял боклук, който мяташе неприлични погледи на добрите момичета в града и дори на думи не беше християнин.
Точно този Лестър понастоящем беше главният заподозрян в тазвечершния обир. Той нямаше никакво алиби за времето между пет и шест часа вечерта — периодът, в който беше извършена кражбата. И макар че шофьорът на бронираната кола и неговият колега не бяха успели да видят лицето му заради скиорския шлем, оръжието на обирджията беше никелиран револвер Колт — точно същото оръжие, каквото Лестър беше размахал на пияна глава в крайпътното заведение на Ърв неотдавна. Освен това през изминалата седмица имаше съобщение, че човек с телосложението на Лестър е откраднал двеста грама Товекс от строителната фирма „Амундсън“. А точно такъв беше експлозивът, с който беше взривена вратата на бронирания камион. В шест и половина същата вечер го бяха заловили — от него се лееше пот и се държеше доста гузно, докато се опитваше да се прибере на автостоп у дома по шосе 334, макар че имаше съвсем сносен шевролет у дома, който запали още първия път, когато Ед завъртя ключа, за да провери дали твърдението на Лестър, че автомобилът не е в движение, е вярно. Тогава той носеше и дълъг ловджийски нож и просто скалъпи някакъв отговор, когато го попитаха каква е причината („Ами, аз ей така, нали знаете, нося си го.“).
Оперативният наръчник на шерифството даде обяснение на всичко, свързано с мотивите, средствата и възможностите при разследване на углавно престъпление. Боз и Ед разчепкаха целия случай. Беше лесен и прост. Не, у тях не се таеше никакво съмнение, че Лестър го е извършил. И тъй като имотът на Нейт беше в непосредствена близост до мястото на обира и мястото, където заловиха Лестър, също така нямаше никакво съмнение, че Нейт е могъл да се озове близо до местопрестъплението.
Боз въздъхна.
— Просто ни кажи, че си го видял — каза той и леко потропа по масата.
— Не мога. Това не е вярно.
Преди беше скапаняк и сега пак си е скапаняк. Боже…
— Виж какво, Нейт — продължи Боз, сякаш говореше на петгодишно хлапе, — може би не схващаш колко е сериозна ситуацията. Лестър е цапардосал шофьора на бронираната кола по главата с гаечен ключ, докато е пикаел в тоалетната на „Тексако“ на шосе 4. След това отишъл до камиона и застрелял на място колегата му…
— О, не. Добре ли е той?
— Никой не е добре, и двамата са застреляни на място — изсъска Боз. — Не ме прекъсвай.
— Извинявай.
— След това отишъл с камиона до шосе „Мортън Удс“ и взривил задната врата. Натоварил парите в друга кола и отпрашил на запад — право към твоята къща. Заловихме Лестър от другата страна на имота ти преди час. Трябвало е да мине покрай къщата ти, за да стигне до мястото, където го намерихме. Какво мислиш за това?
— Мисля, че… Ами, звучи разумно. Но не го видях. Съжалявам.
Боз се замисли за кратко.
— Виж, Нейт — каза той най-накрая, — явно гледните ни точки се разминават по този въпрос.
— Гледните ни точки ли? — попита Нейт неуверено.
— Светът, в който живееш, е различен от нашия — с раздразнение продължи наместникът. — Знаем що за човек е Лестър. Попадаме на такива отрепки всеки ден.