Мазен педал…
Но поне ги беше насочил в правилната посока. Щяха да намерят някакви физически улики, които да покажат, че е бил Лестър.
— Добре, Нейт — каза Ед, — оказа ни голяма помощ. Ще проверим някои неща. Мисля, че е по-добре да те задържим тук, докато се върнем. Заради собствената ти безопасност.
— И не мога да си тръгна? — попита той, приглаждайки перчема си. — Много искам да се прибера вкъщи. Имам да върша сума ти неща.
С участието на „Плейбой“ и дясната ти ръка, а?, каза си Боз наум.
— Не, по-добре стой тук. Няма да се бавим.
— Чакайте — каза Нейт неспокойно. — Лестър може ли да излезе от килията?
Боз погледна Ед.
— Е, стига бе, на практика е невъзможно да се измъкне от тази килия — каза Ед и кимна.
— На практика ли? — попита момчето.
— Не, бе, всичко е наред.
— Разбира се, че всичко е наред.
— Чакайте…
Двамата излязоха навън и се насочиха към патрулката. Теглиха чоп и Боз спечели да седне на шофьорското място.
— Ехааа — каза Ед, — момчето здравата ще се препотява всеки път, когато Лестър си размърда задника на стола.
— Идеално — каза Боз и натисна газта.
Бяха изненадани.
В колата си говориха и решиха, че Нейт си е измислил почти всичко, което им каза, само и само да се прибере у дома. Но не беше така. Веднага щом поеха по шосе „Барлоу“, забелязаха пресни следи от гуми, които личаха дори на оскъдната вечерна светлина.
— Я гледай ти.
Последваха следите в шубрака от нискорасъл бучиниш и хвойна и с извадени оръжия, както повеляваше наръчникът, се озоваха пред спортен понтиак.
— Не се е задържал много тук — каза Боз, като се протегна към скарата на автомобила и пипна радиатора.
— Ключовете са на таблото. Запали я да видим дали момчето е чуло същия шум.
Боз запали двигателя с манивелата и от ауспуха излезе звук като от малък самолет.
— Много тъпо да бягаш с такава кола — извика той. — Тоя Лестър няма капка мозък.
— Изкарай я оттам. Да я огледаме.
Боз премести стария автомобил на една полянка, където имаше повече светлина и изключи мотора.
Не откриха никакви физически улики нито на предните, нито на задните седалки.
— По дяволите — промърмори Боз, ровейки в жабката.
— Ха така, я гледай ти — извика Ед, като надникна в багажника.
После извади от там обемист чувал за пари с надпис на „Брониран транспорт инкасо“, претъпкан и тежък. Отвори го и извади дебели пачки с банкноти от сто долара.
— Стига бе — каза Ед, след като ги преброи. — Излиза, че са деветнайсет хиляди.
— По дяволите, това е заплатата ми без извънредните дежурства. Просто си стоят тук. Погледни.
— Чудя се къде са останалите пари.
— В коя посока е реката?
— Насам. Близо е.
Поеха пеша през тревата, през острицата и папурите, които опасваха Шенандоа. Претърсиха за отпечатъци от стъпки високата трева, но не откриха нищо.
— Можем да ги търсим и на сутринта. Дай да отидем до пещерите, да хвърлим един поглед и там.
Ед и Боз се спуснаха към брега на реката. Ясно се виждаше къщата на Нейт, която гледаше към стръмната скала. Наблизо бяха входовете на няколко пещери.
— Онези пещери ей там. Те трябва да са.
Двамата продължиха по протежението на реката към високата черна върба, за която беше споменал Нейт.
Пак хвърлиха чоп и този път Боз изгуби. Застана на четири крака и дишайки тежко в нажежения непрогледен въздух, потъна във вътрешността на най-голямата пещера.
След пет минути Ед се наведе и извика:
— Добре ли си?
В следващия миг се наложи да се предпази от още един брезентов чувал, който излетя от гърлото на пещерата.
— Мили Боже, какво имаме тук?
Оказа се, че са осемдесет хиляди долара.
— Тук няма повече — каза задъхано Боз, като се измъкна навън. — Лестър сигурно е скрил чувалите в различни пещери.
— Но защо? — зачуди се Ед. — Щом сме намерили един чувал тук, значи ще претърсим всичко, докато намерим и другите.
— Няма капка мозък, затова.
Претърсиха още няколко пещери, понасяйки жегата, сърбежа от потта и гаденето от вонята на умряла риба, но не намериха никакви пари повече.
Наведоха очи към чувала в пълно мълчание. През един проход на Масанутънс Ед погледна към небето и почти пълната луна, която грееше с ослепителен блясък и надежда. Застанали от двете страни на чувала, двамата мъже се поклащаха на пети като нервни момчета на танцова забава в прогимназията. Речният нанос под краката им беше гладък, черен и мек като хиляди други купчини пясък из Шенандоа, брегове, по които те двамата толкова много пъти бяха ловили риба, пили бира и — в сферата на фантазиите си — бяха правили любов със сервитьорки от крайпътни заведения и мажоретки.