Защото искаше да е сигурен, че ще се измъкне безнаказано от престъплението. Не искаше да прекара живота си зад решетките — като Рой.
О, разбира се, че имаше риск. Пит го знаеше. Но нищо нямаше да го спре. Дъг трябваше да умре.
Пит осъзна, че е обмислял тази идея в дъното на съзнанието си от месеци, скоро след като Мо се срещна с Дъг.
Тя работеше за фармацевтична фирма в Уестчестър — същата фирма, в която Дъг беше мениджър по продажбите, а офисът му беше в централата на фирмата в Балтимор. Запознаха се, когато той дойде във филиала на фирмата в Ню Йорк за конференция по продажбите. Мо беше казала на Пит, че ще вечеря „с един човек“ от фирмата, но не каза с кого. Пит не се усъмни в нищо, докато не я чу случайно да разказва на една от приятелките си по телефона за един много интересен тип, за когото работи. Но тогава тя усети, че Пит е наблизо и можеше да чуе, и промени темата.
През следващите няколко месеца Пит забеляза, че Мо стана отнесена и му обръщаше все по-малко внимание. Но я чуваше да говори за Дъг все по-често и по-често.
Една вечер Пит я попита за него.
— О, Дъг ли? — каза тя раздразнено. — Какво за него, той ми е шеф. И приятел. Това е всичко. Не може ли да имам приятели? Не ми ли е позволено?
Пит забеляза, че Мо започна да прекарва много време на телефона и в интернет. Опита се да прегледа сметките за телефона, за да разбере дали се е обаждала до Балтимор, но тя ги беше скрила или изхвърлила. Опита се също да прочете имейлите ѝ, но откри, че си е сменила паролата. Стихията на Пит обаче бяха компютрите и той лесно проникна в акаунта ѝ. Но когато се опита да прочете имейлите ѝ, откри, че ги е изтрила до един от главния сървър.
Беше толкова разярен, че едва не строши компютъра.
След това, за ужас на Пит, Мо започна да кани Дъг на вечеря в дома им, когато той идваше в Уестчестър по работа. Той беше по-възрастен от Мо и доста по-едър. Истински лигав плужек според Пит. Тези вечери бяха най-лошото от цялата работа… Тримата седяха заедно около масата и Дъг се опитваше да омае Пит — разпитваше го за компютри, спорт, въобще за всичко, което Мо явно бе разказала на Дъг, че занимава Пит. Но всичко беше някак тромаво и си личеше, че на него хич не му пука за Пит. Този мъж не откъсваше очи от Мо, когато си мислеше, че Пит не ги наблюдава.
По това време Пит непрекъснато подлагаше Мо на проверки. Понякога си даваше вид, че отива да гледа някакво състезание с приятели, но се прибираше преждевременно вкъщи и откриваше, че и тя е излязла. После тя се прибираше към осем-девет часа и изглеждаше смаяна, тъй като не бе очаквала да го завари вкъщи, и казваше, че е работила до късно, въпреки че беше само офис мениджър и едва ли някога беше работила до по-късно от пет, преди да срещне Дъг. Веднъж, когато твърдеше, че е в офиса си, Пит звънна на телефона на Дъг в Балтимор и разбра от записа на секретаря, че той е извън града за няколко дни.
Всичко се променяше. Мо и Пит вечеряха заедно, но не беше същото като преди. Не ходеха на пикник и не излизаха да се разхождат вечер. И вече не седяха заедно на верандата, не съзерцаваха светулките и не правеха планове за пътешествия, които искаха да направят.
— Не го харесвам — каза Пит. — Дъг имам предвид.
— О, стига с твоята ревност. Той е просто добър приятел, това е всичко. И двамата ни харесва.
— Не, мен не ме харесва.
— Разбира се, че те харесва. Няма за какво да се тревожиш.
Но Пит определено се тревожеше. Миналия месец дори изпадна в паника, когато намери една бележка в дамската ѝ чанта. „Д. Г. — неделя, мотел, 14 ч.“, пишеше на нея. Фамилията на Дъг беше Грант.
Тази неделя Пит се постара да не се издаде, когато Мо каза „Излизам за малко, скъпи“.
— Къде?
— На покупки. Ще се върна към пет.
Помисли си дали да не я попита къде точно отива, но реши, че идеята не е добра. Можеше да заподозре нещо. Затова отвърна весело „Добре, ще се видим по-късно“.
В мига, в който автомобилът ѝ излезе от алеята пред къщата, той започна да звъни по мотелите в района и да разпитва за гост на име Дъглас Грант.
— Един момент, моля. Сега ще ви свържа — каза служителят в „Уестчестър Мотър Ин“.
Пит веднага затвори.
Стигна до мотела за петнайсет минути и, естествено, колата на Мо беше там, паркирана пред една от вратите. Пит се промъкна близо до стаята. Завесата беше спусната и лампите бяха изгасени, но прозорецът беше открехнат. Пит долавяше откъслечни думи от разговора.
— Това не ми харесва.
— Това…? — попита тя.
— Цветът. Искам да си лакираш ноктите в червено. Секси е. Не ми харесва цветът, който носиш. Какъв е?