Стараеше се да научи всичко за пръстовите отпечатъци, за разпитването на свидетели, за отпечатъците от стъпки и за веществените доказателства. Много неща не разбираше, но му стана пределно ясно колко хитри са ченгетата и че трябваше много да внимава, ако иска да убие Дъг и да се измъкне.
— След малко кацаме — съобщи стюардесата. — Моля, закопчайте коланите!
Тя му се усмихна.
Пит закопча колана си и продължи да чете.
Тялото на Ханк Гибсън паднало от трийсет и четири метра. Приземил се на дясната си страна и от над двестата кости, от които е изградено човешкото тяло, седемдесет и седем били счупени. Ребрата му били пробили всички основни вътрешни органи, а черепът му бил сплескан от едната страна.
— Добре дошли в Балтимор. Местното време е дванайсет и двайсет и пет — каза стюардесата. — Моля, останете по местата си със закопчани колани до пълното спиране на двигателите и изключване на светлинния сигнал за коланите. Благодаря ви.
Съдебният лекар изчислил, че Ханк е падал със 130 километра в час към земята и смъртта на практика е настъпила мигновено.
Добре дошли в Балтимор…
Дъг го посрещна на летището. Стисна ръката му.
— Как си? — попита Дъг.
— Добре.
Всичко беше толкова абсурдно. Щеше да прекара почивните дни с човек, когото Мо познаваше толкова добре и когото Пит почти не познаваше.
Щеше да ходи из планините с някой, когото почти не познаваше.
Щеше да убие човека, когото почти не познаваше…
Вървеше близо до Дъг.
— Бих пийнал една бира е раци — каза Дъг, когато се качиха в колата. — Гладен ли си?
— Естествено.
Спряха край брега и влязоха в някаква стара кръчма. Мястото направо смърдеше. Миришеше на препарата, с който Мо почистваше пода, когато Рандълф, малкият им лабрадор ретривър, свършеше някоя беля върху килима.
Дъг подсвирна на сервитьорката още преди да седнат.
— Ей, маце, дали ще се справиш с двама истински мъжаги? — извика той и ѝ пусна една от онези усмивки, които Пит беше забелязвал няколко пъти да отправя към Мо.
Пит отмести поглед, леко сконфузен, но най-вече отвратен.
Когато започнаха да се хранят, Дъг се кротна, макар че това вероятно се дължеше повече на бирата, отколкото на храната. Както ставаше и с Мо след третата чаша Гало вечер.
Пит не говореше много. Дъг се мъчеше да бъде весел. Направо не млъкваше, но ръсеше само глупости. Пит не му обръщаше внимание.
— Да взема да звънна на приятелката ми — изведнъж каза Дъг. — Да видя дали не иска да дойде при нас.
— Имаш приятелка? Как се казва?
— Ъ-ъ-ъ. Кати — каза той.
На табелката на сервитьорката пишеше „Здрасти! Аз съм Катлийн“.
— Хайде, ще бъде забавно — каза Пит.
— Май тези дни щеше да ходи извън града — отвърна Дъг, избягвайки погледа на Пит. — Ще ѝ звънна по-късно все пак.
Пит е умен само когато се отнася за компютри и спорт. За всичко останало е пълен глупак…
Най-сетне Дъг погледна часовника си и каза:
— Е, какво ти се прави?
Пит се престори, че размишлява за минута и попита:
— Да се покатерим някъде?
— Да се катерим ли?
— Да, няма ли някакви планински пътеки?
Дъг допи бирата си и поклати глава:
— Не, не знам такива места.
Пит отново почувства, че го обзема гняв — ръцете му трепереха, кръвта бучеше в ушите му, но много умело успя да го прикрие и се опита да измисли нещо. И сега, какво да направи? Беше разчитал, че Дъг ще се съгласи с него каквото и да поиска. Беше разчитал, че ще намери хубава висока скала.
Тялото на Ханк Гибсън паднало от трийсет и четири метра…
Но след това Дъг продължи:
— Но ако искаш да сме някъде сред природата, може да отидем на лов.
— На лов ли?
— Вярно, сезонът сега е закрит за едър дивеч — каза Дъг. — Но винаги има зайци и катерици.
— Ами…
— Имам подходящо оръжие.
Пит се поколеба само за миг и каза:
— Добре. Да ходим на лов.
— Често ли стреляш? — попита го Дъг.
— От време на време.
В действителност Пит беше добър стрелец. Баща му го беше научил как се зарежда и почиства оръжие и как се борави с него. („Никога не насочвай оръжие към нещо, освен ако не си готов да го застреляш.“)
Но Пит не искаше Дъг да знае, че разбира от оръжия, затова го остави да му покаже как се зарежда малката двайсет и два калиброва пушка, как да запъне ударника и къде се намира предпазителят.
Аз съм хиляда пъти по-добър актьор от Мо, помисли си той.
Бяха в къщата на Дъг, която беше доста хубава. Намираше се в гората и беше обширна, със стени от камък и големи прозорци. Обзавеждането нямаше нищо общо с евтините мебели в дома на Мо и Пит. Състоеше се предимно от антики.