— Къде е? — попитах. — Къде е това градче?
— На четири-пет мили. Отбивката не е маркирана, но я знам.
Бяхме в скапаната горна част на щата, където всичко е зелено. Ама мръсно зелено, нали разбираш? И всички сгради са сиви. Едни такива противни бараки, съборетини. Малки градчета, дето си нямат и един супер. И навсякъде хълмчета. Тук ги наричат планини, ама не са.
Тот спусна прозореца и отвън нахлу студено. След това пое дълбоко въздух и погледна към небето.
— Те могат да ни открият с ония… как бяха… сателитни неща.
— За к’во говориш?
— Нали се сещаш, могат да те наблюдават от много високо. Гледах го в един филм.
— Ти сериозно ли мислиш, че щатската полиция прави това? Да не си превъртял?
Не знам защо работя с тоя тип. А след всичко онова, което се случи в аптеката, няма и да си помисля да го правя повече.
Тот ми посочи отбивната и аз рязко завих. Каза ми, че градът е в подножието на Часовоя. Помня, че днес след обяд минахме покрай него на път за Лигет Фолс. Този Часовой е една грамадна скала, висока около шейсет метра. И ако я гледаш от определено място, прилича на човешка глава в профил с присвити очи. Индианците от този край са я имали за голяма работа. Дрън, дрън, дрън. Тот още тогава ми каза това, но аз не му обърнах внимание.
Сега пък тръпки ме побиха от това странно лице, така че хвърлих само един поглед и продължих да карам. Хич не ми хареса тоя Часовой. По начало не съм суеверен, но понякога… не знам.
— Уинчестър — каза Тот.
Имаше предвид името на градчето.
— Пет-шест хиляди души. Може да намерим празна къща, да скрием колата в гараж и да изчакаме да спрат търсенето. Ще чакаме до утре след обяд — неделя. Тогава всички виладжии се връщат с колите си в Бостън и Ню Йорк. Така ще се смесим с тълпата.
Някъде пред мен беше Часовоя. Бях сигурен, защото имаше тъмно пространство без звезди. А после, съвсем неочаквано, човекът отзад на пода започна да стене. За малко да получа удар.
— Ей, ти отзад, млъкни! — Блъснах седалката и оня се умълча.
Ама че нощ!
Бяхме отишли пред аптеката петнайсет минути преди да затвори. Както си трябва. ‘Щото повечето клиенти са си тръгнали, а и много от служителите са си вдигнали гащите. Пък и хората са уморени и кат’ им опреш един „Смит и Уесън“ в лицето, правят к’вото им кажеш.
Ама не и тази вечер.
Бяхме си сложили маските и влязохме бавно. Тот изведе управителя от малкия му офис — един дебелак, дето взе, че се разциври. Това ме вбеси — голям мъж да се държи така. И докато Тот държеше клиентите и служителите на прицел, аз казах на хлапака на касата да я отвори и, божичко, що за маниер извади тоя. Сякаш е гледал всичките филми на Стивън Сегал или нещо подобно. Ама една целувка по бузата с моя „Смит и Уесън“ му промени мисленето и той се задейства. Псуваше ме, но действаше. Аз броях кинтите и вече бяхме събрали около три хиляди, когато чух някакво шумолене зад себе си и се обърнах. И к’во мислиш? Тот ровеше сред пакетите с чипс. Представяш ли си? Търсеше си „Доритос“!
Бях отместил поглед от хлапака само за секунда и к’во мислиш, че направи той? Хвърли една бутилка.
Ама не по мен. По прозореца. Тряс! И шибаният прозорец се счупи. Не чух аларма, но и без това половината от тия щуротии са безшумни. Бях толкова бесен, че ми идеше да го убия. На място.
Не го направих. Тот го уби.
Стреля по хлапака, бум, бум… Гадост. Всички се разбягаха, а Тот се обърна и стреля по една от служителките и по един клиент, просто така, без да мисли. Ама съвсем без причина. Служителката я улучи в крака, но мъжа, клиента, го гръмна на място. То си личеше, че е мъртъв.
А аз викам: „К’во правиш, бе? К’во правиш…“, а той вика: „Млъкни, млъкни, млъкни…“
Стояхме там и си крещяхме, а после се усетихме, че трябва да се разкараме.
И така, тръгнахме ние, но к’во става — навън има полицай. Затова хлапакът е хвърлил бутилката, да му привлече вниманието. Ченгето излезе от колата, а ние сграбчихме друг клиент и го използвахме като щит, за да излезем навън. Ченгето извади пистолета си, кьори се в клиента, дето го държим и вика: „Всичко е наред, успокойте се“.
Няма да повярваш — Тот простреля и него. Не знам дали го уби, но имаше кръв. Явно тъпото му ченге не е носело предпазна жилетка. Идеше ми да убия Тот още там, на място. Така де, защо го направи? Не беше необходимо.
Хвърлихме клиента на задната седалка и го омотахме с лепенки. След това сритах стоповете и натиснах газта. Измъкнахме се от Лигет Фолс.