— Жена ми и децата ще се поболеят от тревога — каза Уелър.
Като чух това, тръпки ме побиха, защото тъкмо се бях загледал в една снимка от портфейла му. И к’ва снимка, ще попиташ — на жена му и децата.
— Няма да те пусна, така че млъкни — казах му аз. — Може да ми потрябваш.
— Имаш предвид като заложник? Това се случва само във филмите. Помисли — покажеш ли се, ще те застрелят, а ако се наложи, ще застрелят и мен. Така действат полицаите в реалния живот. Предай се. Поне ще останеш жив.
— Млъкни! — изкрещях аз.
Но той не млъкна.
— Пусни ме — продължи Уелър — и ще им кажа, че си се отнасял добре с мен, че стрелбата е била непредвидена и че вината не е твоя.
Наведох се и опрях ножа в гърлото му — откъм тъпата страна, не с острието, ‘щото то е наистина много остро — и му казах да мълчи.
Мина още една кола, този път без светлини. Движеше се много бавно и изведнаж си помислих: „Ами ако започнат да претърсват всяка къща?“
— Той защо ги уби? Защо го направи?
Странно, начинът по който каза „той“, ме накара да се почувствам по-добре. Един вид не обвиняваше мен. Така де, Тот беше виновен, не аз.
Уелър продължи:
— Не разбирам. Мъжът до щанда… онзи, високият… Просто си стоеше. Не направи нищо. А той просто го застреля.
Никой от нас не му отговори. Тот — вероятно защото и сам не знаеше защо го е застрелял, а аз — защото не се чувствах длъжен да отговарям на този тип. Беше в ръцете ми. Изцяло. И трябваше да му го покажа. Не ми беше притрябвало да говоря с него.
Но този мъж, Уелър, не каза нищо повече. Стана ми кофти. Усещах, че се натрупва напрежение. Защото, нали разбираш, никой не отговаряше на тъпите му въпроси. Човъркаше ме да кажа нещо, каквото и да е, но от друга страна това беше последното нещо, което исках да направя. Така че казах:
— Ще вкарам колата в гаража — и излязох навън.
Огледах гаража за нещо, което си струваше да отмъкна, но нямаше нищо освен една косачка за трева. Но как се продава такова нещо? Така че вкарах буика в гаража, затворих вратата и се върнах в къщата.
А после, майчице! Направо не можах да повярвам, че се случва. Когато влязох в хола, първото нещо, което чух, беше Тот да казва: „Няма начин, приятел. Няма да прецакам Джак Прескот“. Стоях като закован. Но да бяхте видели лицето на Тот. Веднага разбра, че пак я е оплескал.
Е, сега вече този Уелър ми знаеше името.
Не казах нищо. Не се налагаше. Тот започна да говори бързо и нервно:
— Той каза, че ще ми плати много кинти, ако го пусна. — Явно се опитваше да извърти нещата, един вид Уелър е виновен. — Аз нямаше да го направя, братче. Дори не си го помислих. Казах му „забравѝ!“
— А от какъв зор спомена името ми?
— Не знам, братче. Той ме обърка. Не мислех.
Точно така. През цялата вечер изобщо не мислеше.
Въздъхнах, за да разбере, че ми е неприятно и го потупах по рамото.
— О’кей — казах. — Беше дълга нощ. Тези неща се случват.
— Съжалявам, мой човек — заоправдава се пак Тот. — Наистина.
— М-да… Я по-добре върви в гаража или на горния етаж. Измисли си нещо. Известно време не искам да ми се мяркаш пред очите.
— Дадено.
Точно тогава, странна работа, Уелър издаде оня си звук, все едно хихикаше. Сякаш знаеше какво ще последва. Чудех се откъде ли можеше да знае?
Тот отиде да си вземе няколко списания, раницата с пистолета и резервните пълнители.
Да убиеш някого с нож обикновено е трудна работа. Казвам „обикновено“, въпреки че съм го правил само един път. Но не съм забравил — трудна и мърлява работа. Тази нощ, кой знае защо, бях изпълнен с онова чувство, което ме преследваше още от аптеката. Истинска лудост. Е, бях и леко превъртял. Така че щом Тот се обърна с гръб, аз го сграбчих през врата и го започнах. След няма и три минути всичко приключи. Издърпах тялото му зад дивана и после, защо не, свалих качулката на Уелър, Вече ми знаеше името. Защо да не ми види лицето?
Този Уелър си беше пътник. И двамата го знаехме.
— Смяташ да ме държиш като заложник, за да вземеш откуп, нали? — каза той.
Стоях до прозореца и гледах навън. По улицата мина още една полицейска кола с проблясващи светлини, които се отразяваха в ниските облаци. Отблясъците играеха и по лицето на Часовоя, което се извисяваше точно над главите ни.
Уелър имаше слабо лице и къса, елегантно подстригана коса. Имаше вид на типичен мазник бизнесмен. Очите му бяха тъмни и спокойни. Гласът му беше също такъв. Това, че не беше потресен от голямата локва кръв на килима и пода, ме вбеси още повече.