Манко бутна настрана чиниите от вечерята и наля още кафе.
— Няма да мигна цяла нощ — кротко възразих аз.
Той отмина думите ми със смях и попита дали искам още пай.
Когато отказах, той вдигна чашата си кафе.
— За моята Алисън. Да пием за нея! — каза той.
Допряхме ръбовете на чашите си със звънко дрънчене.
— Хей, господин М — казах аз, — щеше да ми разказваш за неприятностите. Нали се сещаш, с баща ѝ.
Той се изхили подигравателно.
— Онзи кучи син ли? Знаеш какво се случи.
— Не и цялата история.
— Нима? — Той драматично отметна глава назад и нададе вопъл на престорен ужас. — Манко се проваля в работата.
Без да се усмихва, той се наведе напред и сграбчи силно ръката ми.
— Тази история не е хубава, франки, приятелю. Не е като от „Семейни връзки“ или „Роузан“? Ще можеш ли да я смелиш?
Аз също се наведох напред и също така драматично промърморих:
— Пробвай ме.
Манко се изсмя и се настани в стола си. Щом вдигна чашата си, масата се разклати. Тя се клатеше по време на цялата вечеря, но той като че ли едва сега забеляза. Докато сгъне и пъхне парче вестник под по-късия крак, за да я укрепи, се забави и в този момент си дадох сметка, че той се зае със задачата с педантично старание. Беше съсредоточен и аз с удоволствие наблюдавах движенията на силните му ръце.
Манко беше човек, който изпитваше истинско удоволствие да се бъхти над разни неща. Беше висок към метър седемдесет и пет и макар че за мъжете е трудно — поне за мен — да оценяват външния вид на себеподобните си, бих го определил като красив. Единствената черта от външността му, която не беше в изправност, беше прическата му. Бях научил, че когато службата му във флота приключила, той запазил далеч не стилната си моряшка подстрижка. От това заключих, че опитът му в армията беше върховата точка в живота му. Оттогава насам беше работил във фабрики и на посредствени търговски длъжности, а ниско подрязаната коса беше спомен за по-добри, ако не и по-леки времена.
Разбира се, това беше моят възглед върху ситуацията в духа на терапевтичните методи от масовите списания. Може би този мъж просто предпочиташе да е с къса коса.
След като оправи масата, Манко опъна силните си стегнати крака напред и тогава разказвачът на истории влезе в действие. Това беше още една догадка към естеството на неговата душа: макар да не мисля, че някога през живота си се е качвал на сцена, той беше роден актьор.
— Та така. Знаеш ли Хилборн? Градът?
Поклатих отрицателно глава.
— В южната част на Охайо е. Вонящ град край реката. „Чемпиън“ някога имаха фабрика там. Все още работят няколко завода. За радиатори и тем подобни, не знам точно. Има и една голяма печатница, работи за Кливланд и Чикаго. „Братя Крюгер“. Докато бях в Сиатъл, изучих печатарството. На офсетни машини „Мил“. Оная работа с четирицветния и петцветния печат, нали се сещаш. Машина колкото къща. Можех да отпечатам цяло списание тип брошура сам, заедно с вложките. Да, сър, идеално напасване на цветоотделките и нито едно проклето телче върху циците от средното фолио… Да, Манко е факир на печата. Та така, прескачах аз от град на град. Накрая се озовах в Хилборн и се хванах на работа при „Братя Крюгер“. Като начало се наложи да зареждам хартия в машините, което беше голяма простотия, но ми плащаха по тринайсет долара на час и пресметнах, че мога да се издигна в работата.
Един ден претърпях злополука, франки, виждал ли си някога как гланцираната хартия профучава през пресата? Храс, храс, храс. Като бръснач е, приятелю. Преряза ми ръката. Ето тук. — Той запретна ръкава си и ми показа доста зловещ белег. — Толкова лоша беше раната, че ме закараха в болница. Удариха ми ваксина против тетанус и ме зашиха. Не беше кой знае какво — Манко дори не изохка. После докторът излезе и дойде помощничката на медицинската сестра да ми каже как да я промивам и да ми даде някакви превръзки. — Гласът му заглъхна.
— И това е била Алисън?
— Да, сър. — Той замълча и се взря през прозореца към облачното небе. — Вярваш ли в съдбата?
— В известен смисъл да.
— Това „да“ или „не“ означава? — Манко винаги говореше простичко, очакваше същото и от другите и може би затова се намръщи, когато чу неопределеният ми отговор.
— Да, с някои уговорки.
Само за миг любовта обузда раздразнителността му и той се засмя, като добродушно ме смъмри:
— Е, по-добре да вярваш, франки, защото наистина има такова нещо. Алисън и аз… ние бяхме орисани да бъдем заедно. Нали разбираш, ако не зареждах онзи трийсеткилограмов топ хартия, ако не се бях подхлъзнал точно в онзи момент, ако тя не работеше на извънредна смяна на мястото на болната си приятелка, ако, ако, ако… Разбираш ли какво ти говоря? Не съм ли прав?