Навън започна да вали лек дъжд и вятърът се усили. Станах и затворих прозореца.
— На другия ден бях все така разсеян на работа. Мислех си за лицето ѝ, за гласа ѝ. Никоя друга жена не ми е действала така. В почивката ѝ се обадих и я поканих да излезем заедно през почивните дни. Тя се съгласи и каза, че се радва да ме чуе. Това осмисли деня ми. По дяволите, това осмисли цялата седмица. След работа отидох в библиотеката и проверих някои неща. Открих нещо за фамилното ѝ име. Морган — ако го произнесеш малко по-различно, означава „утро“ на немски. Зарових се в някои статии и за семейството ѝ. Разбрах, че са богати. Не, не богати, а направо червиви с пари. Къщата в Хилборн не била единственият им имот. Имали и в Аспен и още една във Върмонт. А, и апартамент в Ню Йорк.
— Pied-a-terre20.
Отново последва неговият кратък смях. После усмивката му изчезна.
— И след това, баща ѝ… Томас Морган. — Той надзърна в чашата си като гадател, който предрича по чаените листенца. — Той е от онези хора, които преди сто години са наричали магнати.
— А сега как ще го наречеш?
Манко мрачно се изсмя, сякаш бях направил остроумна, но жестока забележка и вдигна чашата си към мен — тост, както изглежда — след това продължи.
— Този Морган наследил фирмата, дето произвежда уплътнители, дюзи и други такива работи. На около петдесет и пет е, но какъв здравеняк само! Едър тип, но не дебел. С увиснали черни мустаци и очите му те оглеждат като че ли ни най-малко не се интересува от теб, но същевременно те претегля, сякаш знае всяко твое прегрешение, всяка долна мисъл, която ти е хрумвала. Засякохме се, когато оставих Алисън до тях и тогава разбрах, усетих, че някой ден ще се изправим един срещу друг. Тогава не го мислех истински, но тази мисъл си беше някъде дълбоко в мен.
— Ами майка ѝ?
— Майката на Алисън? Тя е от хайлайфа. Появява се по разни места, така ми каза Алисън. Човече, как звучи само. Направо си представям старата чанта, която ходи на бридж и чаени партита… Алисън е единственото им дете. — Лицето му внезапно потъмня. — Това, както си дадох сметка по-късно, обяснява много неща.
— Какво имаш предвид? — попитах аз.
— Защо баща ѝ се захвана така здраво с моя случай. Ще стигна и дотам, франки, не юркай Манко.
Усмихнах се в знак на уважение.
— Втората ни среща мина дори по-добре от първата. Гледахме някакъв филм, забравих кой, после я закарах до тях… — Гласът му се сниши. След това каза: — Поканиха да излезем след няколко дни, но тя каза, че не може. Същото се повтори на следващия и на по-следващия ден. В началото бях ядосан. После ме подгони параноята. Дали не се опитваше, нали се сещаш, да ме зареже? Но после ми обясни. При всяка възможност използвала времето и работела на две смени. Помислих си, че това е много странно. Все пак баща ѝ е фрашкан с пари. Но, забележи, за това си е имало причина — тя е точно като мен. Независима. Прекъснала колежа, за да работи в болницата. Спестяваше си собствени пари, за да пътува. Не искаше да дължи нищо на нейния старец. Ето защо обичаше да ме слуша, като ѝ говоря, като ѝ разказвах как „напуснах Канзас, когато бях на седемнайсет и обикалях на стоп из страната и чужбина, и се забърквах в неприятности“. На Алисън ѝ беше заложено отвътре да прави същото. Човече, това беше страхотно. Харесваше ми това, че имам жена, която притежава собствено мислене.
— И сега ли е така? — попитах аз, но Манко беше имунизиран срещу ирония.
— Някъде дълбоко в себе си мислех за всички места, на които ми се искаше да отида с нея. Изпращах ѝ изрезки от списания за пътешествия. От „Нашънъл Джиографик“. На първата ни среща тя ми каза, че обича поезия и аз ѝ пишех стихотворения за пътешествия. Забавно е. Не бях писал нищо преди това през целия си живот — няколко писма, може би, някакви тъпотии в училище — но тези стихотворения, човече, те просто се изляха от мен. Стотина.
И в следващия момент, бум, вече се бяхме влюбили. Виждаш ли, това е онова нещо… трансцендентната любов. Случва се на мига или не се случва изобщо. Две седмици и вече бяхме влюбени до уши. Бях готов да ѝ предложа… А, виждам онзи поглед върху лицето ти, франки, приятелю. Не си предполагал, че у Манко се крие такова нещо? Какво мога да кажа? И той е от тия, дето искат да свият гнездо все пак. Отидох във взаимоспомагателната каса и взех заем от петстотин кинта. Купих ѝ пръстен с диамант. След това я поканих да излезем на вечеря в петък. Щях да дам пръстена на сервитьорката и да ѝ кажа да го постави в чиния и да го донесе на масата, когато поискаме десерта. Страхотно, а? Та в петък бях вечерна смяна, от три до единайсет, заради премията, но се чупих в пет, а в шест и двайсет се появих пред къщата ѝ. Навсякъде беше пълно с коли. Алисън излезе навън. Изглеждаше много неспокойна. Стомахът ми се сви. Нещо необичайно се случваше. Каза ми, че майка ѝ давала тържество и имало проблем. Две прислужнички се разболели или нещо такова. Алисън трябвало да остане да помага на майка си. Помислих си, че това е доста странно. И двете пък да се разболеят по едно и също време? Каза ми, че ще се видим след ден-два.