— Намерили са още един — изхлипа Кати, като подсмръкна шумно.
По дяволите! Защо тази жена започваше да говори така, все едно той трябваше да знае точно за какво става въпрос.
— Кой е намерил още един какво?
— Още един труп — изхлипа отново Кати.
Аха, това било. През последните няколко месеца двама местни жители бяха убити. Убиецът от Южния бряг, както го беше кръстил един от таблоидите, наръгваше жертвите си, а после ги изкормяше с ловджийски нож. На практика и двамата бяха убити без всякаква причина. Единият, след някакъв незначителен спор на пътя, а другият, както предполагаше полицията, заради това, че кучето му не спирало да лае.
— И какво? — попита Монроу.
— Скъпи — изшептя Кати, след което дълбоко си пое дъх, — станало е в Лоудън.
— Това е на километри от нас — отбеляза Монроу.
Тонът му беше снизходителен, но в действителност усети лек хлад. Да, вярно беше, минаваше с кола през Лоудън всеки ден на път към гарата в Гринуич и имаше възможност дори да е минал край самия труп.
— Но с него вече стават трима!
Аз също мога да броя, помисли си Монроу, но каза спокойно:
— Кат, скъпа, шансът да нападне теб е едно на милион. Просто забравѝ за това. Не разбирам за какво се тревожиш.
— Не разбираш за какво се тревожа? — повиши глас тя. Очевидно не разбираше. Монроу не отговори и тя продължи:
— За теб се тревожа. Ти какво си мислиш?
— За мен?
— Всички жертви са трийсетинагодишни мъже. И всички са живеели близо до Гринуич — долетя от другия край гласът на Кати.
— Мога да се грижа за себе си — разсеяно каза Монроу, загледан през прозореца в редицата деца, чакащи на перона на гарата. Всички бяха намусени. Колко странно, зачуди се той, защо ли не се радваха на предстоящата разходка в града?
— Връщаш се вкъщи толкова късно, скъпи. Тревожа се, че вървиш пеш от гарата до колата. Аз…
— Кат, наистина съм зает. Погледни на това по следния начин: убиецът очевидно си избира жертва веднъж месечно, нали така?
— Какво?
— Току-що е извършил поредното убийство — продължи Монроу. — Е, за известно време можем да бъдем спокойни.
— Това… Шегуваш ли се, Чарли?
Монроу повиши глас:
— Кати, наистина трябва да приключваме. Нямам време за подобни разговори.
Някаква бизнес дама, която седеше пред него, се обърна и го изгледа гневно. Какъв ѝ беше проблемът на тази? После чу глас:
— Извинете, сър?
Мъжът, който седеше до него — счетоводител или адвокат, предположи Монроу — му се усмихваше мрачно.
— Да? — попита Монроу.
— Съжалявам — каза той, — но не смятате ли, че говорите доста високо. Някои от нас се опитват да четат.
Монроу огледа близкостоящите пътници. Раздразнените изражения по лицата им ясно му показаха, че се чувстват по същия начин. Господи! Той нямаше настроение за лекции. Всички използваха във влака клетъчните си телефони. Когато един звъннеше, дузина ръце се устремяваха към собствените си телефони.
— Да, обаче — възропта Монроу — аз бях тук първи. Видяхте, че говоря по телефона и седнахте. А сега, ако не възразявате…
Мъжът примигна от изненада.
— Е, нямах предвид това. Просто се чудех дали не можете да говорите малко по-тихо.
Монроу въздъхна и се върна към разговора.
— Кат, просто не се тревожѝ за това! Чуй сега, за утре ще ми трябва ризата с монограма.
Мъжът го погледна обидено, въздъхна, взе вестника и куфарчето си и се премести на седалката зад Монроу. Прав му път.
— За утре? — попита Кати.
Всъщност ризата не му трябваше, но с това обаждане Кати го раздразни, а още повече се раздразни от грубото отношение на мъжа, който седеше до него. Затова каза по-високо, отколкото бе нужно:
— Току-що казах, че ще ми трябва за утре.
— Скъпи, днес денят ми е доста натоварен. Ако беше споменал за това снощи…
Последва мълчание.
— Добре де — продължи Кати. — Ще го направя. Но Чарли, обещай ми, че ще внимаваш довечера, когато се прибираш вкъщи.
— Да. Добре. Трябва да приключвам.
— Дочуване…
Монроу натисна бутона за прекратяване на разговора. Страхотно начало на деня, помисли си той.
И набра друг номер.
— Кармен Форет, моля.
На следващата спирка във влака се качиха още пътници. Монроу бутна куфарчето си на съседната седалка, за да не може друг човек да седне там.
Миг по-късно в слушалката прозвуча женски глас.
— Ало?
— Здравей, бебчо, аз съм.
Последва мълчание.