— Щеше да ми се обаждаш снощи — хладно каза жената. Беше се запознал с Кармен преди осем месеца. За нея се говореше, че е талантлив брокер на недвижимо имущество и се предполагаше, че в много отношения е и благородна жена. Но онова, което Монроу знаеше за нея — единственото, което му трябваше да знае — беше, че тя има меко, палаво тяло и дълга коса с цвят на канела, която се разпиляваше по възглавниците като топъл атлаз.
— Съжалявам, сладурче, срещата се проточи повече, отколкото очаквах.
— Секретарката ти не мислеше, че се е проточила чак толкова.
По дяволите. Кармен се беше обадила в офиса. Толкова рядко го правеше. Защо точно снощи?
— Излязохме да пийнем по едно, след като преработихме писмото за сделката. И накрая се озовахме в „Четири сезона“. Знаеш как е.
— Знам — кисело отговори тя.
— Какво ще правиш днес на обяд? — попита той.
— Ще си направя сандвич с риба тон, Чарли. А ти какво ще правиш?
— Чакай ме, ще дойда при теб.
— Не, Чарли. Не днес. Бясна съм ти.
— Бясна си ми? Защото пропуснах да ти се обадя по телефона?
— Не, защото си пропуснал около триста пъти да ми се обадиш по телефона, откакто ходим заедно.
Ходим заедно? Това пък откъде ѝ хрумна? Тя беше само негова любовница и толкова. Да, спяха заедно. Но не ходеха, не излизаха заедно и не се ухажваха.
— Знаеш колко много пари мога да спечеля от тази сделка, скъпа. Не мога да си позволя да се проваля.
По дяволите. Грешка. Кармен знаеше, че нарича „скъпа“ Кати и не обичаше да се обръща по този начин към нея.
— Е — студено каза тя, — заета съм на обяд. Може би ще бъда заета доста пъти за обяд занапред. Може би ще съм заета за всички останали обеди през живота ми.
— Хайде сега, бебчо.
По смеха ѝ почувства, че това беше добър опит — право в десетката. Но не му беше простила за грешката с онова „скъпа“ преди малко.
— Добре де, ще имаш ли нещо против ако само мина да си взема нещо?
— Да си вземеш нещо? — повиши глас Кармен.
— Чифт панталони.
— Искаш да кажеш, че ми се обаждаш само защото искаш да си вземеш някакви гащи?
— Не, не, бебчо. Исках да те видя. Наистина. Току-що разлях кафе върху панталона си. Докато говорехме.
— Трябва да приключвам, Чарли.
— Бебчо…
Щрак.
По дяволите!
Понеделници, помисли си Монроу. Мразеше скапаните понеделници.
След това набра номера на бижутерски магазин близо до офиса на Кармен и помоли да приспаднат от сметката му петстотин долара за обеци с диаманти и нареди да ѝ ги доставят възможно най-бързо. Бележката, която продиктува, гласеше: „На моята първокласна любима. Нещо дребно към сандвича с риба тон. Чарли.“
Втренчи очи през прозореца. Влакът вече наближаваше града. Големите имения и по-малките къщи, но с огромни дворове, които също имаха претенции да бъдат имения, отстъпиха място на долепени една до друга къщи и ниски бунгала, боядисани в многообещаващи пастелни тонове. В пустите дворчета се търкаляха сини и червени пластмасови играчки или части от тях. Едра жена, която простираше пране, спря и намръщено изпрати с поглед бързодвижещия се влак, сякаш наблюдаваше по CNN клип за катастрофа по време на въздушно шоу.
Монроу набра друг номер.
— Искам да говоря с Ханк Шапиро.
— Да — миг по-късно прозвуча груб глас в слушалката.
— Здрасти Ханк. Аз съм, Чарли Монроу.
— Чарли, как, дявол да го вземе, върви нашия проект? — изстреля въпроса си Шапиро.
Монроу не очакваше въпроса толкова скоро след началото на разговора и затова замълча.
— Страхотно — каза той след малко. — Върви страхотно.
— Но?
— Но какво?
— Струва ми се, че се опитваш да ми кажеше нещо — заяви Шапиро.
— Не… Просто нещата вървят малко по-бавно отколкото предполагах. Исках да…
— По-бавно? — повиши глас Шапиро.
— Въвеждат част от информацията в нова компютърна система. Малко по-трудно е да се открие, отколкото беше преди. — Той опита да се пошегува. — Нали знаеш онези стари дискети? Викаха им папки за архива?
— Чувам „малко по-бавно“ — изръмжа Шапиро. — Чувам „малко по-трудно“. Това не е мой проблем. Тази информация ми трябва и то колкото се може по-скоро.
Сутрешното раздразнение отново връхлетя Монроу и той прошепна гневно:
— Слушай, Франк, работя в „Джонсън, Девин“ от години. Никой не разполага с онази вътрешна информация, която аз имам, с изключение на самия Фоксуърт. Затова, успокой топката, а? Ще ти осигуря онова, което обещах.
Шапиро въздъхна, а след това попита:
— Ти сигурен ли си, че той нищо не подозира?