— Кой, Фоксуърт? Той си няма никаква представа.
През съзнанието на Монроу бързо премина дразнещия го образ на неговия началник. Тод Фоксуърт беше едър и хитър мъж, изградил огромна агенция от малка фирма за графичен дизайн в Сохо. В момента Монроу беше главен специалист по счетоводство и вицепрезидент на фирмата. Беше се издигнал до възможно най-високото стъпало в компанията, но Фоксуърт не се беше поддал на предложенията на Монроу да създаде специална титла за него в агенцията. Между двамата мъже съществуваше напрежение и през последната година Монроу реши, че Фоксуърт го е нарочил и го преследва, оплаквайки се непрекъснато от разходите на Монроу, от немарливото водене на счетоводната документация, от необяснимите му отсъствия от офиса… Най-накрая, след като беше получил само седем процента повишение на заплатата след годишната атестация, Монроу реши да си отмъсти. Отиде в „Хънтър, Шапиро, Стийн & Артър“ и предложи да им продаде вътрешна информация за клиентите на компанията. В началото тази идея го смущаваше, но след кратък размисъл стигна до извода, че това е друг начин да получи двадесетпроцентното повишение на заплатата, което смяташе, че му се полага.
— Не мога да чакам още дълго, Чарли — каза Шапиро. — Ако не видя нещата на бюрото си, може да се наложи да се откажа.
Шантави съпруги! Груби пътници! А сега и това. Господи! Каква сутрин.
— Тази информация ще бъде чисто злато от най-висока проба, Ханк.
— Дано. Засега знам само едно, че със сигурност плащам като за злато.
— Към края на седмицата ще имам страхотни неща за теб, приятелю. Защо не дойдеш на вилата ми, там ще можеш да ги разгледаш. Ще бъде хубаво и спокойно.
— Ти имаш вила?
— Не съм тръгнал да го разтръбявам. Работата е там, че Кати не знае. Ходя понякога там с една приятелка…
— Приятелка?
— Тя пък има една-две приятелки, които може да покани, ако ти искаш да дойдеш.
— Две?
Или три, помисли си Монроу, но не каза нищо. Последва дълго мълчание. После Шапиро се засмя тихо.
— Мисля, че трябва да доведе само една приятелка, Чарли. Вече не съм млад. Къде е тази вила?
Монроу му обясни. После каза:
— Какво ще кажеш да вечеряме заедно довечера? Ще те заведа в Chez Antibes.
Последва отново тих смях.
— Ще го преживея.
— Добре. Към осем.
Монроу се изкушаваше да помоли Шапиро да доведе Джил, младата служителка от счетоводния отдел, която работеше в агенцията на Шапиро, и която, между другото, беше жената, с която прекара вечерта в Холидей Ин вчера, когато Кармен се е опитвала да го намери. Но реши, че не трябва да предизвиква съдбата.
Двамата с Шапиро затвориха почти едновременно.
Монроу затвори очи. Надяваше се да подремне няколко минути. Но влакът неочаквано се наклони на една страна, той залитна и се разсъни. Загледа се през прозореца. Наоколо вече нямаше къщи. Само почернели от сажди тухлени блокове. Монроу скръсти ръце и прекара останалата част от пътуването до гара „Гранд сентръл“ във възбудено мълчание.
Следващите часове от деня преминаха по-добре от очакваното.
Кармен хареса обеците и почти му прости (макар да му беше ясно, че пълното опрощаване щеше да включва скъпа вечеря и една нощ в Шени Недърланд).
В офиса Фоксуърт беше в учудващо добро настроение. Преди това Монроу имаше усещането, че старецът ще го подложи на строг разпит за последната доста раздута сметка разходи. Но Фоксуърт не само я одобри, но и похвали Монроу за добрата работа, която беше свършил по сделката с Брийди фармасютикъл и дори му предложи следващата седмица да поиграе някой следобед голф в ексклузивния кънтри клуб на Фоксуърт на Лонг Айлънд. Монроу презираше голфа, а още повече презираше кънтри клубовете на Северния бряг. Но пък му хареса идеята да заведе Ханк Шапиро да поиграе голф за сметка на Фоксуърт. Все пак се отказа от идеята. Беше твърде рискована, макар че тази мисъл поддържаше веселото му настроение през останалата част от следобеда.
В седем часа — когато наближи времето за срещата с Шапиро — той изведнъж се сети за Кати. Обади се у дома. Никой не отговори. После се обади в училището, където наскоро беше работила на доброволни начала и оттам разбра, че днес не се е появявала. Обади се отново у дома. Кати продължаваше да не вдига телефона. За миг се притесни. Не че се тревожеше за Убиеца от Южния бряг, но изпитваше инстинктивно безпокойство, когато съпругата му не си беше у дома — боеше се, че може да го хване с Кармен или с някоя друга жена. Освен това не му се искаше тя да разбира за сделката с Шапиро. Ако знаеше, че изкарва повече пари, щеше и тя да иска повече. Обади се още веднъж и попадна на телефонния секретар.