— Мамка му — избъбри мнимото ченге, извади пистолета от джоба си и бутна Шефър в най-близката алея.
— Слушай, човече — изшептя Шефър, — аз имам доста пари. Каквото и да са ти платили, аз ще…
— Млъкни — той смени собствения си пистолет с този на Шефър и опря хромираното му дуло във врата на детектива. После мнимото ченге извади от джоба си лист хартия и го пъхна в джоба на якето на Шефър.
— Тука има бележка, задник. Две години Ти Джи урежда всичко, върши цялата работа, а ти вземаш половината от парите. Май се ебаваш с погрешния човек.
— Това са глупости — викна отчаяно Шефър. — Той има нужда от мен! Не може да мине без ченге! Моля…
— Чао — той вдигна пистолета към слепоочието на Шефър.
— Не го прави! Моля те, човече, недей!
От края на алеята прозвуча писък.
— О, боже!
Жена на средна възраст стоеше на около двайсетина крачки от тях, втренчена в човека с пистолета. Ръцете ѝ бяха на устата.
— Някой да викне полиция!
Вниманието на мъжа за миг се насочи изцяло към жената. Шефър го бутна в тухлената стена. Преди наемният убиец да стане и да стреля, детективът тичаше с всички сили надолу по алеята.
Той чу как мъжът викна „По дяволите“ и затича след него. Но Хелс кичън беше ловното поле на Боб Шефър и след пет минути, криволичейки по алеите и после по страничните улички, той успя да се отскубне от убиеца. Като се увери, че е в безопасност, той извади от кобура на глезена си втория си пистолет и го пусна в джоба си. Почувства шумоленето на хартия — това, което онзи негодник пъхна в джоба му. Беше подправена бележка за самоубийство, в която Шефър признава, че от години е вземал подкупи и не можел повече да живее с тази вина. Искал да сложи край на всичко. Е, помисли си той, това отчасти си беше вярно.
Имаше едно нещо, на което трябваше да се сложи най-накрая шибан край.
Пушейки, скрит в сенките на дърветата, Шефър трябваше да чака близо до бара на Мак цели петнайсет минути, докато се появи Ти Джи Райли. Огромният мъж, клатещ се като тромава мечка, беше сам. Той се огледа наоколо, не успя да види ченгето и се насочи на запад. Шефър му остави преднина от половин пресечка и тръгна след него.
Следваше го на разстояние, но когато улицата остана безлюдна, бръкна в джоба си и извади пистолета, който току-що бе взел от бюрото си. Беше го купил на улицата преди години — без регистрационен номер. Стискайки оръжието в ръка, той бързо се запромъква след огромния ирландец.
Грешката на много стрелци беше, че изпитваха нужда да поговорят с жертвата си. Шефър си спомняше някакъв стар уестърн, в който синът беше проследил бандита, убил баща му. Момчето беше насочило пистолет към него и започна да му обяснява защо той ще умре след малко:
„Ти уби баща ми, бла-бла-бла, бла-бла-бла“ и тогава бандитът го погледна с отегчен поглед, извади скрития си пистолет, гръмна хлапето, погледна към падналото на земята тяло и каза: „Когато трябва да говориш, говори. Когато трябва да стреляш, стреляй.“
Точно това направи сега Робърт Шефър.
Ти Джи сигурно беше чул нещо. Той понечи да се обърне, но преди дори да успее да зърне детектива, Шефър заби два куршума отзад в главата му. Ирландецът падна като торба с пясък. Полицаят хвърли оръжието в страничната уличка — никога не го беше докосвал с голи ръце — и като наведе глава, мина точно покрай него. Щом стигна Десето авеню, зави на север.
Когато трябва да стреляш, стреляй.
Амин.
Позна веднага. Поглеждайки Рики Келъхър в очите, Шефър разбра, че дребосъкът не е набъркан в опита да го очистят.
Сух и слаб като чироз, с мръсна коса и нахакан израз на лицето, приближаваше спокойно мястото, където Шефър се беше облегнал на стената с ръка под якето си, близо до своя нов автоматик. Смотанякът нито мигна, нито показа с нещо изненадата си, че вижда ченгето живо. Детективът беше разпитвал дълги години заподозрени и беше сигурен, че тоя задник не знае нищо за заговора на Ти Джи.
Рики му кимна за поздрав.
— Здрасти — и като се огледа наоколо, попита: — А къде е Ти Джи? Каза, че ще дойде по-рано.
— Не си ли чул още? — попита намръщено Шефър.
— Какво да чуя?
— Значи не си чул новината. Някой го е гръмнал.
— Ти Джи?
— Аха.
Рики го гледаше изпитателно и после поклати глава.
— Не съм чул и една шибана думичка за това.
— Случва се.
— Исусе Христе! — изшептя дребосъкът. — Кой го е направил?
— Засега никой не знае.
— Може би онзи негър.
— Кой?