— Исусе! Тоя негодник Ти Джи не ми е казал и думичка — Шефър почувства някакво задоволство, че тъпакът вече няма да може да каже нищо на никого отсега нататък.
Двамата влязоха в бара на Ханрахан. Както обикновено заведението беше почти празно. Рики се огледа. Типът с яхтите определено не беше тук.
Поръчаха си бири, чукнаха чаши и отпиха.
Рики точно разказваше на стария барман за убийството на Ти Джи, когато мобилният телефон на Шефър иззвъня.
— Шефър на телефона.
— Малоун от „Убийства“. Чул ли си, че Ти Джи Рейли е бил убит?
— Да. Какво има? Някакви следи? — Сърцето му заблъска в гърдите. Той наведе глава и се заслуша внимателно в думите на човека отсреща.
— Не много. Но чухме нещо и се надяваме ти да ни помогнеш. Нали познаваш района?
— Доста добре.
— Изглежда едно от момчетата на Ти Джи е извъртяло някаква далавера. Става въпрос за доста тлъста сума. Шестцифрена. Не знаем дали има нещо общо с убийството, но искаме да говорим с него. Казва се Рики Келъхър. Познаваш ли го?
Шефър погледна към Рики, който стоеше на пет крачки от него. После каза:
— Бегло. Каква е далаверата?
— Тоя Кехълър работел за някакъв тип от Флорида. Двамата измислили много хитър план. Продавали на разни загубеняци конфискувани яхти, но работата е там, че яхти няма. Всичко е измислено. А когато дойде време за доставка, те казват на нещастника, че федералните току-що са нахлули в пристанището. И било по-добре да забрави за парите, да си мълчи и да се спотайва.
Тоя дребен шибан плъх… Ръката на Шефър започна да трепери от гняв. После каза на полицая от отдел „Убийства“:
— Не съм го виждал от известно време. Но ще поразпитам наоколо.
— Благодаря.
Шефър затвори и отиде при Рики, който вече обработваше втора бира.
— Знаеш ли кога ще дойде онзи тип? — попита го Шефър натъртено. — Типът с яхтите?
— Трябва да е тук всеки момент — отвърна му дребосъкът.
Шефър кимна и отпи от своята бира. После наведе глава и каза шепнешком:
— Онова обаждане, което получих току-що. Не знам дали се интересуваш, но беше моят доставчик. Тъкмо бил получил пратка от Мексико. Ще се срещнем на улицата зад бара след няколко минути. Казва, че стоката била супер. Дава я на изгодна цена. Интересуваш ли се?
— Че иска ли питане, мамка му — отвърна ентусиазирано дребният.
Двамата мъже минаха през задната врата. Шефър остави Рики да мине пред него и си напомни, че след като застреля мръсника, не трябва да забрави да вземе остатъка от парите от джоба му.
О, и часовника. Детективът реши, че все пак няма чак толкова много ролекси.
Детектив Робърт Шефър отпиваше с наслада от голямото мокачино на една маса пред „Старбъкс“ на Девето авеню. Седеше на метален стол, който не предлагаше особено удобство и се питаше дали тези столове не бяха част от асортимента, дето кралят на градинското оборудване Шелби пробутваше на своите клиенти.
— Здрасти — каза мъжки глас съвсем близо до него.
Шефър вдигна поглед и видя мъж, който в момента сядаше на неговата маса. Той му беше смътно познат и макар ченгето да не успя да го разпознае веднага, се усмихна в отговор на поздрава.
Но след секунда осъзна откъде го познава и това му подейства като леден душ. Той зяпна. Това беше типът от Вътрешния отдел, мъжът, който Ти Джи и Рики бяха наели да го застреля.
Исусе!
Ръката на мъжа беше пъхната в книжна кесия, където без съмнение криеше пистолет.
Шефър замръзна.
— Успокой се — каза мъжът, смеейки се на изражението на ченгето. — Всичко е наред.
Той извади ръка от кесията. Нямаше пистолет. В ръката си държеше кифла със стафиди, от която отхапа.
— Аз не съм онзи, за когото ме мислиш — каза той.
— Тогава кой, дявол да те вземе, си ти?
— Моето име не ти е нужно. Аз съм частен детектив. Това е всичко. А сега слушай. Имаме към теб бизнес предложение. — Частният детектив погледна нагоре и махна с ръка. После каза на Шефър: — Искам да те запозная с едни хора.
Възрастна двойка също с чаши кафе в ръка излезе от заведението. Шокиран, Шефър видя, че мъжът е Шелби — туристът, който изръсиха солидно преди няколко дни. Жената с него също му изглеждаше позната. Но не можеше да си спомни къде я беше виждал.
— Детектив — каза Шелби с хладна усмивка.
Погледът на жената също беше хладен, но усмивка нямаше.
— Какво искате? — озъби се ченгето на частния детектив.
— Нека те да ти обяснят — отвърна му мъжът и отхапа голяма хапка от кифлата.
Погледът, който Шелби отправи към Шефър, беше твърд и самоуверен, съвсем различен от обърканото безпомощно изражение, което имаше в евтиния хотел, когато седеше до Дарла, курвата, подвизавала се преди като мъж.