— Вие сте същински наемни убийци — измърмори Шефър. — Използвахте ме, за да убия двама души.
Шелби се засмя.
— Семпер фи…13 Аз съм бивш морски пехотинец и съм участвал в две войни. Убийството на паразити като теб изобщо не може да развали съня ми.
— Добре — каза ченгето с гримаса на отвращение, — какво искате от мен?
— Имаш вила на файър Айлънд, две лодки в Залива на стридите, имаш и…
— Нямам нужда от инвентаризация. Искам да знам цифрата.
— Цялото ти налично имущество. Осемстотин и шейсет хиляди долара. Плюс моите сто и петдесет… И ги искам другата седмица. О, и да платиш и неговия хонорар — Шелби кимна към частния детектив.
— Аз съм добър — намеси се веднага той, — но много скъп.
Той привърши кифлата си и хвърли трохите на пътеката.
— И още нещо — наведе се към Шефър Шелби. — Моят часовник.
Шефър откопча часовника от китката си и го подаде на Шелби.
Шелби и жена му се надигнаха.
— Довиждане, детектив — каза „туристът“.
— Приятно ми беше да се видим и да си поговорим — добави и госпожа Шелби, — но имаме намерение да разгледаме града. А после ще наемем файтон, за да се разходим из Сентрал парк преди вечеря. — Тя замълча и погледна надолу към ченгето. — Хареса ми тук. Вярно е това, което казват. Ню Йорк наистина е приятно местенце за посещение.
Превод: Красимира Маврова
Пръстенът от Вестфалия
Обирът на Чаринг крос беше най-успешният в кариерата му. И, както научаваше сега, може би щеше да бъде и последният — с еднопосочно пътуване до някоя от вонящите килии в затвора в Нюгейт в добавка.
Седнал в дъното на пълния със стока антикварен магазин в края на Грейт Портланд стрийт, Питър Гудкесъл дърпаше замислено кичур коса над ухото си — оскъден остатък от някога къдравата му буйна грива — и кимаше мрачно на думите на своя посетител, едва доловими сред бумтежа на парния чук, с който работниците на Нейно величество от „Обществени строежи“ разбиваха павирания с тухли път, за да поправят градския водопровод.
— Човекът, ограбен от вас — продължи неспокойният посетител, — е протеже на графа на Девън. Освен това има силни връзки в Парламента и на Уайтхол стрийт. А отношението на кралицата към него е доста благосклонно.
Тази информация не беше нова за четиридесет и четири годишния Гудкесъл, защото му бяха известни доста факти от живота на лорд Робърт Мейхю. Винаги проучваше внимателно обектите си и смяташе, че доброто разузнаване е едно от уменията му, което го бе държало встрани от могъщото око на Скотланд ярд през всичките дванайсет години, откакто се бе върнал от войната и бе започнал да практикува уменията си на крадец. Да, той бе събрал възможно най-голямо количество информация за Мейхю и така бе научил, че лордът се движи сред най-висшите кръгове на лондонското общество, както и че има достъп до кралската фамилия, включително и до кралица Виктория. Но заради огромното му богатство и страстта му да колекционира редки бижута и други ценни предмети, Гудкесъл сметна, че плячката би си струвала риска.
Но преценката му се оказа напълно погрешна.
— Лордът е бесен най-вече заради пръстена. Не толкова заради другите неща или пък заради златото. Само пръстенът го интересува. Задвижил е всичките си връзки, за да го намери. Изглежда му е бил даден от неговия баща, който пък го получил от своя. Затова и пръстенът има голяма сантиментална стойност за него.
Разбира се, винаги е по-разумно да крадеш предмети, към които собствениците не са привързани емоционално. Гудкесъл бе решил, че пръстенът спада към тази безопасна категория, защото го беше открил в една незаключена кутия в дрешника на Мейхю, покрит от дузина евтини бижута и копчета за ръкавели.
Едва сега той си даде сметка, че съхранението му по такъв привидно небрежен начин е било хитра уловка, за да бъде пръстенът по-добре защитен — но само от крадци по-неопитни от него, разбира се.
Гудкесъл наследи фамилния бизнес с антики преди десет години и по необходимост стана експерт в оценяването на неща като музикални кутии, сребро, мебели… и скъпоценности. Затова когато откри ценното бижу в дрешника на Мейхю, той бе застинал удивен.
Изработен от знаменития златар Вилхелм Шрьодер от Вестфалия в началото на века, пръстенът представляваше редуващи се златни и сребърни лентички. Върху златните бяха инкрустирани диаманти, а върху сребърните — тъмносини сапфири. Гудкесъл беше толкова изненадан и доволен от откритието си, че взе само пръстена, диамантена игла за вратовръзка, рубинена брошка и петдесет златни гвинеи, пренебрегвайки много други предмети на изкуството, бижута и златни и сребърни монети, които откри в спалнята на Мейхю. А това бе още едно от правилата на умния крадец: колкото по-малко неща се вземат, толкова по-голяма е вероятността да минат седмици или месеци преди жертвата да открие липсата им, ако изобщо я открие.