— Да, логично е… Лоша работа, сър. — Мъжът стана и сложи бомбето на глава си. — И какво ще се случи с вас, ако ви намерят тук, господин Гудкесъл?
Ще ме арестуват и ще ме тикнат в затвора, помисли си антикварят, но каза:
— Надявам се на късмета си. А сега трябва да си тръгваш и според мен ще е най-безопасно, ако повече не се виждаме. Не е нужно да сменяш бюрото си с подсъдимата скамейка, нали?
При тези думи цялото тяло на мъжа се разтърси. Той нервно подаде ръка на Гудкесъл за довиждане.
— Ако напуснете страната, желая ви целия късмет на света, сър.
Гудкесъл даде на информатора си цяла шепа суверени, допълнителна награда извън това, което вече му беше платил.
— Бог да ви благослови, сър.
— Ще имам голяма нужда от Неговата помощ.
Мъжът бързо излезе.
Гудкесъл се огледа след него. В погледа му се четеше очакване да види как дузина полицаи и инспектори обграждат магазина му, но навън имаше само група работници с напрашени дрехи, които извозваха натрошените от мощното острие на парния чук тухли и няколко пешеходци с разтворени чадъри, за да се предпазят от ситния пролетен дъжд.
Магазинът в момента беше празен, а главният му майстор, Маркъм, работеше отзад в работилницата. Затова Гудкесъл побърза да влезе в офиса си, отвори сейфа, скрит зад турски килим, окачен на стената и зад дъбов панел, направен така, че да не се различава от ламперията около него и извади платнена торбичка, в която беше поставил откраднатото от последните обири, включително диамантената игла, брошката, гвинеите и невероятния пръстен от Вестфалия.
Всички други бижута бледнееха сравнени с немския пръстен. Светлината на газената лампа попадна върху скъпоценните камъни и в стаята избухна фойерверк от бели и сини искри, французинът, с когото Гудкесъл се беше уговорил да купи пръстена, щеше да му плати три хиляди паунда, което означаваше, че стойността му е няколко пъти повече. Но въпреки безспорното си изящество — продължаваше да размишлява Гудкесъл — за него този пръстен нямаше никаква определена сантиментална привлекателност. След всяка успешна кражба от жилище, музей или магазин той се интересуваше много малко от онова, което бе откраднал. За него то беше единствено източник на някакъв доход, който му позволяваше да продължава своето занимание. Независимо от облагите, които му носеха обирите, Гудкесъл беше далеч от алчността. Дали ще получи за пръстена три хиляди или пък истинската му цена, която може би беше трийсет хиляди, или дори цяла шепа златни крони, за него нямаше голямо значение. Всъщност онова, което най-много го очароваше, беше актът на кражбата и перфектността на нейното изпълнение.
Някой би могъл да се запита поради каква причина човек като Питър Гудкесъл бе подхванал това занимание. Произходът на Питър му беше осигурил някои привилегии и сравнително добро образование. Никога през живота си той не беше влизал в контакт с най-долните престъпни обществени прослойки. Родителите му, които бяха починали отдавна, бяха добри и грижовни, а брат му и в момента беше пастор в Йокшър. Според самия Гудкесъл тласъкът към това негово престъпно занимание би могъл да се открие в кошмарните му преживелици по време на Втората афганска война. Гудкесъл беше топчия в прочутата Кралска конна артилерия, която попадна сред частите, получили заповед да спрат вражеските сили, предприели атака срещу британския гарнизон в Кандахар. На 27 юли 1880 година, ден изключително горещ и душен, 2 500 британски и индийски пехотинци, лека кавалерия и артилерия посрещнаха врага при Майванд. Онова, което британските войски разбраха едва когато сражението започна, бе, че афганците ги превъзхождат десетократно. Още от самото начало битката тръгна зле, защото в допълнение към превъзхождащите ги многократно мюсюлмански фанатици врагът разполагаше не само със стари гладкоцевни пушки, но и с най-модерните оръжия на Круп. Афганците целеха британските оръдия със смъртоносна точност, а снарядите и дъжда от куршуми от пушките и револверите им покосяваха войниците.
Въпреки тежкото сражение екипът на оръдие № 3 успя да изстреля около сто снаряда, което така загря цевта, че върху нея можеше да се изпече месо — това можеше лесно да се докаже от тежките рани от изгаряне по ръцете и дланите на хората на Гудкесъл. Най-накрая многобройната вражеска армия надделя и с обходна маневра афганците достигнаха целта. Те плениха английската артилерия, която британците нямаха време да извадят от строя, както и знамената на подразделенията — нещо, което се случваше за първи път в историята на британската армия.
Когато Гудкесъл и другарите му побягнаха, спасявайки живота си, афганците обърнаха собствените им оръдия след тях и с удвоени сили продължиха изтреблението, използвайки пленените знамена като шомполи, за да натикат барута в цевта!