Но да остане да живее във Франция завинаги? Сърцето му се сви при тази мисъл. Питър Гудкесъл беше англичанин до мозъка на костите си. Въпреки мръсотията, бълвана от стотиците фабрични комини, въпреки снобския ѝ елит, въпреки политическата ѝ и военна агресивност, въпреки несправедливите обвинения след Майванд, той обичаше Англия.
Но пък един десетгодишен престой в Нюгейт едва ли щеше да запази любовта му.
Гудкесъл затвори вратата на сейфа и внимателно притисна тайния панел в стената, оставяйки килима отново да падне над него. Разкъсван от жестоки колебания какво да предприеме оттук нататък, крадецът-антиквар отново излезе в магазина, намирайки утеха в множеството красиви неща около себе си.
Час по-късно, все още безуспешно търсейки решение за по-нататъшните си действия, той започна да се утешава с мисълта, че е възможно да е сгрешил за прозорливостта на полицията. Може би бяха попаднали случайно на следите, за които му разказа информаторът, а в момента разследването вече е забуксувало и той ще успее да се измъкне сух.
Точно в този миг в магазина влезе клиент и започна да разглежда изложените вещи. Антикварят му се усмихна за поздрав и се наведе над счетоводните си книжа, като от време на време хвърляше поглед към клиента — висок слаб мъж в черен балтон, черен дневен костюм и бяла риза. Той разглеждаше внимателно часовниците, музикалните кутии и бастуните с решимостта на човек, влязъл с намерение да си купи нещо и да получи добро качество за парите си.
Опитът му на крадец беше научил Гудкесъл да обръща внимание на детайлите, а практиката му на търговец на антики беше изградила у него умение да разпознава типовете клиенти. Затова сега му направи впечатление странен факт: мъжът разглеждаше само стоки, направени от дърво, въпреки че в магазина се предлагаха множество предмети от порцелан, слонова кост, калай, мед и сребро. Гудкесъл многократно беше наблюдавал клиенти, дошли с намерението да си купят музикална кутия — те не пропускаха да разгледат и много от другите стоки, за да преценят съотношението между цената и качеството им, въпреки точно определената си цел да се сдобият с предмет, изработен от дърво.
Гудкесъл забеляза и още нещо необичайно — мъжът уж разсеяно прокарваше пръст по пукнатините в покритието на музикалните кутии. Което означаваше, че се интересува не от самия вид дърво, а от неговото покритие, проба от което вече имаше под нокътя си.
„Клиентът“ изобщо не беше клиент, заключи антикварят със свито сърце. Беше човек от Скотланд ярд — от онези, за които му беше разказал преди малко неговият информатор.
Е, не всичко все още е загубено — опита се да се успокои Гудкесъл. Ваксата, която използваше, се употребяваше по-рядко заради цената и ограниченото ѝ производство, но все пак не беше уникална — купуваха я доста производители на мебели и антиквари. Това не беше стопроцентово доказателство за вината му.
След това обаче полицаят прехвърли вниманието си на червен тапициран фотьойл — седна на него и потупа страниците му, сякаш за да добие представа за конструкцията. Ужасен, Гудкесъл видя как дясната ръка на мъжа изчезна от полезрението му за момент, явно с намерението да отскубне малко пълнеж от долната възглавница.
Пълнежът със сигурност беше от конски косми, които щяха да съвпаднат напълно с косъма, намерен в апартамента на Робърт Мейхю.
Инспекторът се изправи и още няколко минути се разхожда назад-напред из магазина. Най-накрая той погледна към антикваря и попита:
— Вие ли сте господин Гудкесъл?
— Аз съм — потвърди антикварят, защото ако беше отрекъл, щеше да събуди подозрения. Питаше се дали веднага ще бъде арестуван. Сърцето му блъскаше лудо в гърдите.
— Имате хубав магазин — каза любезно инспекторът, но Гудкесъл долови в очите му хладната безпощадност на инквизитор.
— Благодаря ви, сър. Ще бъда щастлив да ви помогна с нещо. — Дланите му започнаха да се потят, а стомахът силно го присви.
— Не, благодаря. Всъщност, трябва вече да си вървя.
— Приятен ден, сър. Ще дойдете ли пак?
— Със сигурност — каза полицаят и излезе навън в хладния пролетен ден.
Гудкесъл отстъпи назад, прикривайки се зад едни доспехи и погледна навън.
Не!
Най-кошмарните му страхове се бяха сбъднали. Мъжът беше пресякъл улицата, обърна се да погледне към магазина и като не видя собственика му на вратата, коленичи, сякаш за да завърже обувката си. Всъщност тя си беше добре завързана — причината за този жест бе да гребне малко от червения прах, покриващ улицата заради ремонта на водопровода и който щеше да се окаже напълно еднакъв с този, който бе оставил толкова лекомислено върху стъпалата на стълбата — помисли си отчаяно Гудкесъл. Полицаят изсипа праха в малък плик и продължи пътя си с бодрата крачка на човек, намерил на улицата банкнота.