Той се беше обадил на Фоксуърт, на Кати, той беше поръчал ловджийския нож…
И той се беше обадил на полицията.
Защото той беше Убиецът от Южния бряг…
Човекът, който убива заради някаква незначителна обида — лека катастрофа, лаещо куче…
Като се опита да се изтръгне, Монроу се извърна и забеляза как мъжът гледа след отдалечаващата се полицейска кола.
— Трябва да се върнем! — извика Монроу. — Трябва! Той е там! Убиецът е там!
— Да, сър, ще ви бъдем благодарни, ако вече млъкнете. За нула време ще стигнем до участъка.
— Не! — изхленчи Монроу. — Не, не, не!
Поглеждайки за последен път назад, видя как мъжът вдигна ръка до главата си.
Какво правеше той?
Махаше?
Монроу присви очи. Не, той… Той имитираше жест на човек, който държи телефон до ухото си.
— Спрете! Той е там! Там отзад!
— Сър, достатъчно — каза едрият помощник-шериф. Когато между тях остана цяла пресечка, пътникът най-сетне свали ръка, обърна се и пое обратно по тротоара, крачейки енергично, явно доволен от добре свършената работа.
Превод: Тодор Кенов
Наблюдение
Чукането по вратата не само събуди Джейк Мълър от следобедната дрямка, но и не остави в него никакво съмнение кой е посетителят. Защото не ставаше въпрос за вежливо единично почукване, нито пък за приятелско потропване в стил морзова азбука, а за неколкократно грубо блъскане на месинговото чукало.
Три, четири, шест пъти…
О, Господи, пак ли…
Като претърколи едрото си тяло от кушетката, Мълър спря за момент, за да се разсъни достатъчно. Беше пет след обяд, а той беше работил в градината до преди час, когато една холандска бира и топлината на майския следобед го събориха на кушетката.
Мълър включи лампиона и клатушкайки се, отиде до вратата и я отвори.
Стройният мъж в син костюм и гъста, грижливо сресана като на политик коса се шмугна като котарак край него и влезе в дневната. Спътникът му, който го последва, беше по-възрастен, по-пълен, в кафяв костюм от туид.
— Детектив — промърмори Мълър към мъжа в синьо.
Лейтенант Уилям Карнеги не отрони и дума, но седна на кушетката, сякаш току-що беше станал от нея, за да посети тоалетната.
— Ти пък кой си? — без да се церемони попита Мълър другия мъж.
— Сержант Хейгър.
— Няма нужда да ти показва картата си, нали така, Джейк? — проговори най-накрая Карнеги.
Мълър се прозя. Искаше му се да седне на кушетката, но ченгето се беше разположило по средата, без да помръдва, така че се настани на неудобния стол.
Хейгър не седна. Той скръсти ръце и огледа сумрачната стая, после погледът му се спря на избелелите джинси на Мълър, на прашните му бели чорапи и фланелката му с реклама на местен клуб, който предлагаше гмуркане за миди. Това бяха работни дрехи.
Като се прозя отново и прокара ръка, за да оправи късата си пясъчноруса коса, Мълър попита:
— Не сте дошли тук да ме арестувате, нали? Защото вече щяхте да сте го направили. Е, какво искате?
Добре поддържаната ръка на Карнеги се пъхна в джоба на добре ушития му костюм и извади бележник, в който той се зачете.
— Просто исках да знаеш, Джейк, че разбрахме за банковите ти сметки в Уест Коуст Федерал в Портланд.
— И как стана това? Имате ли съдебно разпореждане?
— За някои неща съдебно разпореждане не е нужно. Като се отпусна на стола, Мълър се замисли дали не бяха започнали да проверяват и компютъра му — беше открил сметките едва миналата седмица. Беше подочул, че отделът за крупни престъпления в Анандейл отскоро е оборудван по последна дума на техниката. А самият той през последните няколко месеца бе подложен на неприкрито непрестанно наблюдение. Така че бе принуден да живее в аквариум…
Забеляза, че ченгето с туидения костюм оглежда бунгалото му.
— Не, сержант Хейвър…
— Хейгър.
— … не личи да живея в лукс, ако за това се оглеждаш. Няма такова нещо. Кажи ми, ти ли работеше по случая „Анко“?
Нямаше нужда капитанът да поглежда подчинения си, за да разбере сержантът, че трябва да си държи езика зад зъбите.
— Но, разбира се, известно ти е — продължи Мълър, — че крадецът е отмъкнал чисто половин милион и дребни отгоре. Е, ако, както си мисли детектив Карнеги, аз съм човекът, откраднал парите, нямаше ли да живея в нещо малко по-добро от това?