— Искаш да се договорим?
— Да, искам. Писна ми от тази твоя тъпа самозаблуда, Карнеги. Аз съм нормален бизнесмен. Не съм откраднал парите за заплатите на „Анко“. Не съм крадец и никога не съм бил. — Той изгледа детектива внимателно, после бръкна в джоба си и подаде на Карнеги малко листче.
— Какво е това?
— Номерът на полета на Коустъл Еър преди шест месеца — следобеда, когато е станал обирът на „Анко“.
— Откъде взе това?
— Моите компании имат делови отношения с авиолиниите. Пуснах някои връзки и шефът на охраната на Коустъл ми го даде. Един от пътниците в първа класа от този полет платил в брой за билет от летище „Джон Уейн“ до Чикаго четири часа след онзи обир на „Анко“. Пътувал е без багаж — само с ръчна чанта. Не поискаха да ми дадат името на пътника, но за усърдно ченге като теб няма да е трудно да го открие.
Карнеги се взря в листа.
— Искаш да кажеш, че това е онзи тип от общинското пътно управление, когото свидетелят видял с куфар близо до „Анко“?
— Може би това е съвпадение, детектив — завъртя глава Мълър. — Аз обаче знам, че не съм откраднал парите. Може би той го е направил.
Листчето изчезна в джоба на Карнеги.
— Какво искаш?
— Да отпадна като заподозрян — бързо заговори Мълър.
— Да преустановиш наблюдението над мен. Искам си живота обратно, детектив. Искам и писмо, подписано лично от теб, че доказателствата сочат, че съм невинен.
— Това няма да има никакво значение пред съда — отбеляза Карнеги с доволство в гласа.
— Но затова пък ще изглежда твърде неприятно, ако някой друг реши да ме разследва отново.
— Имаш предвид, че ще е неприятно за моята работа?
— Точно това имам предвид — кимна Мълър.
След малко Карнеги промърмори:
— От колко време си планирал това?
Мълър не отговори. Беше започнал да го обмисля точно след като двамата полицаи прекъснаха дрямката му онзи ден.
За да подхрани подозрението на полицаите, че се готви да напусне страната, беше превел със запис известна сума в една от банките във Франция. Сметките във Франция бяха съвсем законни — само някой глупак би скрил пари от обир в Европа. След което се зае с наблюдението. Е, това наблюдение не можеше да се окачестви като високо технологично — беше облякъл работен гащеризон, беше надянал очила и шапка и се беше промъкнал в полицейското управление, въоръжен с лейка и ножици за подкастряне, за да се погрижи за растенията, които забеляза в участъка, когато го арестуваха. Беше прекарал половин час на колене с наведена глава, подрязвайки и поливайки в коридора пред стаята за дежурства. По този начин узна за степента на досадното електронно наблюдение, на което беше подложен. Освен това чу и разговора между Били Карнеги и детектива — класически пример на незаинтересован баща и проблемен, изпълнен с гняв син.
Мълър се усмихна вътрешно, като си спомни как след срещата между баща и син Карнеги беше толкова погълнат от разследването, че когато почти се спъна в Мълър в коридора, изобщо не забеляза кой всъщност е градинарят.
След това в продължение на няколко часа беше следил Били, докато не го пипна с откраднатия часовник. А да подмами момчето, като му внуши, че ще му помогне, беше съвсем лесно — нае бояджии, за да освежат стаите в къщата, а това му осигури извинение за паркирането на колата на друго място и изнасянето му в мотела. После, като използва наблюдението, което осъществяваха над него срещу тях самите, Мълър заблуди полицаите да повярват, че наистина е извършил обира в „Анко“ и че се кани да извърши още един последен обир и да напусне страната. Затова си купи пътеводители, патрони, инструменти и влезе в сайтовете на производителите на аларми и на пътническите бюра. След това беше лесно — в мотела изкуши Били Карнеги да открадне куфара, кредитните карти, телефона и колата — всичко, което би позволило на полицаите да проследят хлапето и да го заловят с откраднатите вещи.
— Съжалявам, детектив — каза Мълър. — Но вие не ми оставихте никакъв избор. Дори и да откриехте факти в моя защита, те нямаше да ви бъдат достатъчни, за да приемете, че съм невинен.