— Ти си използвал сина ми — повиши глас Карнеги.
Мълър сви рамене.
— Нищо лошо не е станало. Погледни откъм добрата страна — арестуват го за пръв път и попада на жертва, която желае да оттегли обвиненията си. Ако беше някой друг, синът ти нямаше да извади такъв късмет.
Карнеги хвърли поглед през щорите към сина си, който стоеше отчаян до бюрото на Хейгър.
— Това момче може да бъде спасено, детектив — каза Мълър. — Но ти трябва да го направиш, не аз… Е, договорихме ли се?
Карнеги въздъхна недоволно и кимна.
Щом излезе от полицейското управление, Мълър хвърли куфара си в колата, която беше изтеглена с камион до паркинга и подкара към дома си. Бояджиите явно току-що бяха приключили, защото миризмата на боя все още беше силна. Мълър мина по стаите и отвори широко прозорците.
Докато се разхождаше из градината, огледа огромната купчина тор. Трябваше да я разхвърли още в деня, в който ченгетата прекъснаха следобедната му дрямка. Погледна часовника си. Трябваше да проведе няколко телефонни разговора, но реши да ги отложи с един ден. Сега беше в настроение да поработи на открито в градината. Мълър се преоблече, влезе в гаража и взе чисто нова лопата, част от покупките, които беше направил сутринта в Хоум Депоу. После започна внимателно да разхвърля чернокафявия тор из цялата градина. След като поработи около час, спря да си почине и да изпие една бира. Седнал под един клен и отпивайки от Хайнекена, той огледа празната улица пред къщата си. Господи, колко добре се чувстваше — вече никой не го шпионираше. После очите му се плъзнаха към малката скала, която се издигаше като зъб от земята между последния ред царевични стъбла и корените с домати. На метър под нея се намираше чувалчето с 543 300 долара от хранилището на „Анко“ — зарови ги там веднага след обира, точно преди да изхвърли униформата на служител на пътното управление и да откара откраднатия камион до летището на Ориндж Каунти за полета до Чикаго под фалшиво име — предпазна мярка, в случай, че се наложеше да насочи следователите по фалшива следа, както и се оказа необходимо, благодарение на вманиачения детектив Карнеги.
Джейк Мълър планираше всичките си обири до най-малката подробност — ето защо никога не го бяха залавяли след близо петнайсет години стаж като крадец.
От месеци искаше да изпрати парите на човека, който се грижеше за финансовите му дела в Маями — Мълър не обичаше парите от обирите да стоят затворени, без да носят лихва — но тъй като Карнеги непрекъснато дишаше във врата му, не посмя да го стори. Може би трябваше да ги изрови сега и да ги изпрати?
Не, реши той. Най-добре беше да изчака нощта. Освен това времето беше топло, небето беше ясно, а нищо не можеше да се сравни с работа в градината през един красив пролетен ден.
Мълър довърши бирата си, взе лопатата и пое към купчината миризлива тор.
Превод: Тодор Кенов
Разпит
— Той е в последната стая.
Мъжът кимна на сержанта и продължи надолу по дългия коридор. Песъчинките под краката му проскърцаха. Стените бяха иззидани от жълтеникави тухли от шлака и може би затова коридорът му напомняше на стар английски затвор, потъмнял от сажди.
Наближаваше стаята, когато някъде наблизо прозвуча тих звън. Преди време идваше тук доста често, но в тази част на сградата не беше стъпвал от месеци. Звукът му беше познат и въпреки бодрото звънтене, беше странно смущаващ.
Беше стигнал до средата на коридора, когато сержантът извика:
— Капитане?
Той се обърна.
— Добра работа свършихте, момчета. Като го пипнахте, искам да кажа.
Стиснал дебела папка под мишница, Бойл кимна и продължи надолу по коридора без прозорци към стая 1-7.
През квадратното прозорче на вратата видя добродушен на вид мъж около четиридесетте — нито едър, нито дребен, с гъста прошарена коса. Беше вперил развеселен поглед в стената, също иззидана от жълтеникави тухли. Обутите му в чехли крака бяха оковани във вериги, ръцете също, а през сребристите халки на кръста му беше промушена верига, опасваща цялото му тяло.
Бойл отключи и отвори вратата. Мъжът се усмихна и огледа детектива.
— Здравей, Джеймс — каза Бойл.
— Значи това си ти — кратко отбеляза затворникът.
Бойл преследваше и изпращаше в затвора престъпници от деветнайсет години. По лицето на Джеймс Кит Фелън той забеляза онова, което бе характерно за лицата на подобни мъже и жени в такъв момент — наглост, гняв, гордост, страх.
Слабото лице срещу него бе обрасло с двудневна прошарена брада, очите бяха сини като холандски порцелан.